Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 147

— Притъпиха ни чувствата — промърмори тя, спомняйки си обвинението на Робин към Фибъс.

— Да-а-а! — проточи Майлоу. — Отнеха ни остротата на нещата, една от най-важните черти, които ни правят хора. Или както се изразява Жан-Пол, отнеха ни Първородния грях. Чудя се как ще се отрази това на цялата ни раса след много време. Вече не сме опасни за самите себе си, но ако някога се сблъскаме с истинска конкуренция, не знам дали ще оцелеем като вид. Ще ни липсва онова старо качество „ставай и се бий отново“, просто ще ни прегазят. А и когато това се случи, няма да се угрижим. Ще изчезнем със смахната усмивка на лицето… — Той стана, изтръска пясъка от шортите си и се протегна. — Май задълженията ти на бавачка свършват за днес — ето я и Айла.

Джан погледна — риболовната лодка на Айла минаваше през портата. Сега всички порти си стояха отворени, скоро трябваше да започне разрушаването на морските стени.

— А как върви с твоята лодка? — попита тя Майлоу.

От месеци Майлоу си правеше лодка. Искаше да мине с нея по брега и да види става ли нещо изобщо на юг. Казваше, че щял да бъде лодкар-посланик на Палмира.

— Бавно върви, съвсем бавно, както всичко напоследък.

Той нагази във водата и помогна на Айла и Джулай да изтеглят лодката на брега. Джан го гледаше и си мислеше, че той ще й липсва, ако завърши лодката си и потегли на пътешествие. Сега Майлоу й беше симпатичен.

„И досега съм си същата“, каза си за кой ли път.

Но не можеше да се отърве от съмненията.