Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 96

— Съжалявам, Айла. Направих всичко възможно, но шансовете му са доста малки. Даже да оживее, ще остане парализиран за цял живот. Куршумът е разбил гръбнака му.

— Той няма да умре — трескаво каза тя, без да възпира сълзите си. — Няма да му позволя, Стивън. Няма да му позволя.

По-късно дойде баща й, застана до нея, сложил ръка на рамото й.

— Ужасно съжалявам, Айла.

— Той няма да умре — навъсено каза тя.

— И аз на това се надявам, но говорих със Стивън. Мила, изгледите да оживее не са големи. Никак не е добре. И… и като си мисля как ще страда, може би е по-добре за него, ако…

Тя се извъртя диво към него.

— Не! Няма да го дам! Не говори така!

— Не исках да те огорчавам — бързо каза той и стисна рамото й, за да покаже, че я разбира. Помълча и заговори отново: — Виж какво, може би хората от Космоса ще му помогнат, когато дойдат. Няма съмнение, че са много по-напреднали в медицината от нас. Тук, долу, сме изгубили толкова от някогашните знания…

— Стига с тези проклетници от Космоса! Мислиш си, че всичко ще оправят! Призлява ми вече да слушам само за тях!

Едва беше избълвала това и вече съжаляваше. Обърна се да погледне лицето на баща си и видя, че го е заболяло.

— Аз…

— Не е нужно да се извиняваш. Знам, че станах досаден с тези приказки. Но наистина вярвам в това, което казах сега. Може би наистина ще помогнат на Жан-Пол.

— Да се надяваме — скептично промърмори тя, но тази мисъл запали пламъчето на надеждата. Скоро след това баща й си тръгна. Ако не се смятат Стивън и сестрата, които от време на време проверяваха как е Жан-Пол, тя седеше съвсем сама.

Непрекъснато превърташе в главата си непоносимо страшното утро. Когато пушката на Джелкър Бенкс неочаквано изтрещя и Жан-Пол падна пред склада, тя не можа да свърже двете неща в първия миг. Гледаше неразбиращо гърчещото се тяло на Жан-Пол. Лил Уивър крещеше на Джелкър Бенкс. Смътно дочу, че Джелкър каза:

— Мръсното копеле искаше да отиде при другите. Така си и знаех.

След секунда тя викаше името на Жан-Пол, втурна се през пролуката между два камиона. Нейният баща се опита да я спре, но тя без усилие се измъкна от ръцете му и продължи тичешком напред.

Опомни се коленичила до Жан-Пол, повдигаше главата му и го целуваше. Очите му бяха отворени, но не виждаха.

— Жан-Пол? — повика го тя, но не чу от него дори звук.

Внимателно отпусна главата му на тревата и опипа гърлото. Олекна й, когато усети пулс.

— Не го направихме ние! — извика някой. — Никой от нас не е стрелял!

Тя учудено вдигна глава. Гласът идваше откъм входа на оръжейния склад. Беше забравила за онези вътре.

— Знам, че не сте вие! — извика в отговор. — Знам кой направи това!