Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 92

— Лайнари! — промърмори Жан-Пол и протегна ръка към панталоните си, захвърлени върху близкия стол.

— Жан-Пол, опитай да ги разубедиш, иначе много кръв ще се пролее.

— Проклети тъпанари! — изръмжа Жан-Пол, бързайки да нахлузи панталона си.

— Оставих камиона пред входа на къщата — каза Хедън и изтича навън.

— И аз идвам — каза Айла и скочи от леглото. Жан-Пол я погледна за миг, сега се занимаваше с ризата си.

— Бих предпочел да не си там.

— Твой проблем. Въпреки това ще дойда.

Електрическият камион подскачаше из улиците на Палмира. Докато караше, Хедън им разказа какво е станало.

— Нападнали са след полунощ. Някак са се справили с двамата пазачи на пост. Още не знаем живи ли са или мъртви. Когато смяната дошла в четири сутринта, вдигнали тревога. А онези стреляли по тях. Всъщност във въздуха. После им казали, че оръжейният склад е превзет от Небесните войни на „Господаря Монкалм“, които взели заложници, между тях имало жени и деца. Смятали днес на обяд да застрелят заложниците, ако не им предадем властта.

— Каква власт? Управлението на общността?

— С по-малко не биха се задоволили.

Жан-Пол тръсна глава и тъжно каза:.

— Исусе, защо са такива безнадеждни идиоти! Казаха ми, че трябвало да измисля план за превземането на Палмира, но не можех да приема сериозно тези приказки. Смятах да ти известя, но Айла ме увери, че и без това ги наблюдавате.

Айла, седнала в скута на Жан-Пол, добави:

— Вярно е, татко. Жан-Пол ми разказа всичко, и аз му казах да не им бере грижата. Грешката е моя.

— И двамата ми говорите смешки! — отвърна Хедън. — И аз не бих се отнесъл сериозно към това, ако бяхте споделили с мен. Защото те наистина бяха под наблюдение.

— Но откъде е дошъл този провал? — попита Жан-Пол.

— Досега открихме труповете на трима от хората, определени да ги следят нощем. Другите може би са сред заложниците. Но повечето от пленените са от семействата, при които бяха настанени твоите хора.

— Гадост! — изпъшка Жан-Пол. Чувстваше се ужасно. Засрамен. — Колко от моите хора участват в тази мръсотия?

— Още не знаем точно. Десет, може би дузина. Техният вожд, или поне този, който преговаря, се нарича Филип. Познаваш ли го?

— Да, добре го опознах. Той беше от онези, които искаха да ги ръководя в нападението.

— Мислиш ли, че можеш да го вразумиш?

— Предишния път не успях, но сега много ще се постарая. Това е най-малкото, което бих искал да направя.

Оръжейният склад беше разположен в покрайнините на града и наоколо нямаше други сгради. Беше едноетажен, с плосък покрив и без прозорци. Влизаше се през единствена, съвсем обикновена врата. Край склада имаше засадени палми, сигурно за да смекчат малко унилия вид на постройката. Малко по-нататък се виждаше импровизирана барикада от електрически коли и камиони. Зад тях се прикриваха мъже с пушки, които не отделяха погледи от склада. Хедън спря своя камион до другите, изруга приглушено и каза:

— Само това ни трябваше. Джелкър Бенкс.

Жан-Пол видя широкоплещест мъж с червена коса и брада, който вече идваше към тях. Носеше пушка. Зад него вървяха още двама, също с пушки. Жан-Пол ги помнеше от скарването на брега. Сети се, че по-възрастният се казва Брон.