Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 84

Надеждата помощта да дойде навреме почти го напускаше. Даже ако Айла бе успяла да доплува до брега — другата възможност му се струваше немислима — докато спасителната група събере снаряжението си, за да надделее над тези ужасни твари, ще е твърде късно да го спасяват. Той ще се е удавил дотогава…

Водата се надигаше бавно. Нещо отново заудря по гмуркача. Гадните същества не се отказваха лесно! Той се сети, че поне маската си е взел в кабината. Нахлузи я върху очите и носа си, пое дълбоко дъх и потопи главата си, за да погледне какво става навън. Надяваше се мутрата на някое от чудовищата да не е закрила илюминатора. Притисна маската си в стъклото и заразглежда околността. Портата си беше затворена както преди, но не се мяркаше нито една твар. Дали са се отчаяли достатъчно, за да си отидат? Или пък са се скрили някъде, надяват се да го подмамят да излезе?

Трепна уплашено. Чу нещо да влиза в шлюза. Вдигна глава над водата и се заслуша напрегнато. Стомахът му се сви, когато нещото заудря по преходния люк. Но това е Айла, каза си, трябва да е тя. Не може да е някое от съществата…

Бързо все решение, вдиша докрай, хвана ръчката на люка и я завъртя. Люкът се отвори и водата в кабината веднага заля Жан-Пол. Налягането на притиснатия към тавана въздух скочи, той усети страшна болка в ушите. Водата покри главата му, смътно различи нещо, насочило се към него пред люка. Не беше Айла… едно от чудовищата… Затвори очи в очакване на края.

Но женска ръка сграбчи рамото му. Отвори очи. Айла беше пред него, извадила наустника от устата си и настойчиво го буташе към него. Той го взе и си пое дъх. После върна наустника. Тя му посочи да я последва. В шлюза му помогна с акваланга, после изплуваха навън.

Щом се подаде от гмуркача, той предпазливо огледа всичко наоколо. Почти веднага погледът му засече едно от чудовищата, полюшвано от теченията над дъното. Но самото то не помръдваше. Беше мъртво. Около гмуркача се виждаха неколцина плувци с акваланги. Държаха в ръцете „шеметни тояги“, от поясите им стърчаха още. А един от тях носеше някакво оръжие, което Жан-Пол не разпозна.

Айла посочи нагоре, искаше да изплуват на повърхността. На два пъти спряха за декомпресия, накрая подадоха глави близо до стената. От нея бяха спуснати въжени стълби. Жан-Пол тромаво се закатери по едната, с благодарност прие помощта на издърпалите го нагоре ръце, когато наближи върха на стената. Разкопча ремъците, свали всичко от себе си и се отпусна върху стената, изтощен докрай. Някой му подаде чаша с горещ бульон. Айла седна до него.

— Как се чувстваш?

— Общо взето, мъртъв, но се радвам, че оживях. Благодаря ти. Боях се дали ще стигнеш до брега. Видях онази гад, когато ти раздра крака…

— Раната изглеждаше зле и отначало доста кървеше, но се оказа повърхностна. Даже нямаше нужда от шевове, само ме превързаха. — Тя докосна подутината на крака си под влажния подводен екип. — Трябваше ми цял час, за да изпълзя на брега. Джулай ми помогна да съберем най-добрите подводни плувци и се върнахме тук с най-бързите лодки.