Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 83

— Какво си направила, да пукнеш дано? Казвай какво направи! — изрева вбесен Майлоу.

— И аз не съм сигурна. Но каквото и да е, оказа се успешно.

Той я отблъсна и пак се обърна към паяците.

— Ашли!

— Мамичко — прошепна глъхнещият глас, — не искам да умра, мамичко… помогни ми…

— Не съм проклетата ти мамичка, Ашли! — свирепо кресна Майлоу и още веднъж ритна паяка.

— Карл! Ти къде си? По дяволите, кажи ми какво стана!

Карл не отговори веднага. И неговият глас чезнеше, но беше безстрастен, както винаги.

— Чужда програма… Проникнала в системата… много сложна е… непозната… не мога да я преодолея… изтрива целия софтуер… и мен… — Карл произнесе още няколко думи, но бяха неразбираеми.

Майлоу постоя, загледан в неподвижните роботи, разсмя се и потърка глава.

— Ами добре, да погледнем нещата откъм добрата им страна. Нали все опитвах да се отърва от тази кучка. Жалко за Карл, обаче. Имах нужда от него. Ще трябва да сляза в залата за управление, да изключа централния компютър и да го почистя от боклука, с който го напълнихте. Щом свърша тази работа, отново аз ще заповядвам тук. И тогава, Джан, аз, ти и Робин Худ ще си побъбрим малко за станцията под нас… ъх! — Погледна надолу към краката си — един от паяците стегна пипало около глезена му. — Ашли? — колебливо каза Майлоу. — Още ли си тук?

Въпреки болката Джан се усмихна на Майлоу и му каза:

— Жалко за тебе. Страхувам се, че юздите вече не са в твоите ръце. Смъкнат си от трона. Сега ние заповядваме тук.

— Не е точно така — обади се друг глас.

Джан стреснато се обърна и не повярва на очите си — до нея стоеше Фибъс.

Глава двадесета

Както и да обмисляше клопката, в която се бе озовал, Жан-Пол все стигаше до едно и също заключение — положението му беше твърде неприятно. Уплътнението на илюминатора не се разхлаби повече, но и така водата в кабината вече стигаше до кръста му. И се надигаше. Дори само това да беше, пак би било достатъчно зле, но подводното снаряжение беше в шлюза, пълен с вода. Жан-Пол не знаеше как да изпомпва водата оттам, но това вече нямаше значение — гмуркачът беше останал без запаси от енергия. Значи нямаше как да напомпа въздух в шлюза. Значи рано или късно щеше да бъде принуден да отвори преходния люк и да опитва под водата, докато намери някой акваланг и успее да налапа наустника му. А и да постигнеше това, преди да се удави, после какво? Пак щеше да стои в гмуркача заради проклетите чудовища. Те се отказаха от опитите да разбият апарата, но несъмнено се навъртаха наоколо. Когато за последен път надникна, те още упорито напъваха да вдигнат портата на морската стена.

Имаше още една причина за нежеланието му да отвори люка към шлюза — страхуваше се да не би някое от тези същества да го дебне там. Вярно, не му се виждаше вероятно някое от тях да се промъкне през външния люк, но и това не го освободи от страховете му. Положението, в което беше попаднал, като че оправдаваше и най-нелепите опасения…