Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 76

— Зависи какво още ще успее да повреди нашият неканен пътник. Имаме достатъчно енергия, но ако се захване с кабелите на батериите… смятай, че сме се удавили.

Още звуци на яростно унищожение. Жан-Пол усети новия наклон на гмуркача. Айла огледа пулта.

— Още една цистерна е пълна с вода. Вече не можем да се справим с потъването. Ще трябва да пълзим…

Гмуркачът отново докосна дъното. След малко бавно запълзя напред — Айла беше включила гъсеничното задвижване.

— Това направо ще ни изгълта енергията, но нямаме избор.

— Колко ни остава до външната порта? — попита той.

Тя помръдна един превключвател. Гръмък пулсиращ звук запълни кабината.

— Ето ти го сигналът от предавателя на портата, чува се чисто и силно. Точно пред нас е. На по-малко от сто метра.

— И какво ще стане, когато стигнем портата?

— Що за въпрос? Разбира се, ще минем през портата.

— Аха, заедно с нашия приятел отгоре? И с другите зад нас? Предполагам, че вече са ни настигнали.

Тя се обърна и го погледна стреснато.

— Прав си. Май не ми работи главата.

— Напълно те разбирам. И аз не съм като въздушен кораб в слънчев ден. Но какво да правим, все пак?

— Нека да помисля.

— Чувствай се като у дома си.

Външната морска стена се извисяваше пред тях. Айла докара гмуркача точно пред портата и изключи подаването на енергия към гъсениците. Нещо пак се раздвижи горе. Нежеланият им спътник не се отказваше. Двамата загледаха масивната порта, направена, както и цялата стена, от гъсто поставени стоманени пръти и дебели греди. Жан-Пол каза:

— Да ти е хрумнала някоя блестяща идея?

— Не бих я нарекла блестяща, но все е по-добре от нищо.

— Умирам да я чуя — каза той, но веднага съжали, че избра точно тези думи. Тя дълбоко пое дъх.

— Както вече си виждал, механизмът на портата реагира автоматично на изпратения от гмуркача сигнал. Ще ти покажа как се работи с устройството. Ще вдигнеш портата само две стъпки. Така ще имам достатъчно място да пропълзя отдолу, но онези гадини няма да могат. Разбира се, не мога да взема дихателното снаряжение. Какво ще кажеш?

— Мисля, че си права. Идеята не е блестяща. Направо е безумна.

— Виж какво, нямаме възможности за избор. Нито пък време.

Той уплашено осъзна, че тя говори сериозно.

— Тогава аз ще отида — чу се да казва и за втори път се разкая за думите си.

— Я не ставай смешен. Твърде едър си, твърде бавен и плуваш колкото един камък. Въобще няма да стигнеш до брега.

— Горе-долу така е — облекчено каза той. — Но как ще се промъкнеш край онова нещо отгоре? И покрай приятелите му, които сигурно вече са тук?

— В онзи шкаф има още една „шеметна тояга“ — посочи тя.

— Само една?

— Ще ми стигне. Само да ги изненадам.

Тя стана от креслото и го накара да заеме мястото й пред пулта. Докато се промъкваха един край друг в теснотията, той я прихвана с ръце. Усети, че трепери едва забележимо.

— Поеми дяволски голяма глътка въздух и плувай като луда.

— Обещавам — каза тя. — Сега седни да ти покажа как да управляваш портата. — Когато урокът свърши, той каза: