Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 72

Ръка се вкопчи в рамото му, той почти изпусна наустника на акваланга си. Айла. Помагаше му да плува по-бързо. Постара се да й подражава, да успокои движенията си и веднага постигна желаната бързина. Погледна назад към облака мехурчета, нещо трескаво се мяташе в средата. „Шеметната тояга“ го беше спасила — нервната система на чудовището не устоя на взрива.

Пътят до гмуркача се стори безкрайно дълъг на Жан-Пол. Все се оглеждаше нервно, очаквайки да види изникващи от мътилката още чудовища. Но стигнаха до апарата без някой да ги застраши. Айла посочи, че трябва пръв да се вмъкне през люка и той не я накара да го убеждава дълго. Погледна за последен път рифа и се промуши надолу, удряйки в ръбовете кислородните си бутилки. Още щом стъпалата му докоснаха дъното на шлюза, Айла вече беше вътре. Тя завинти люка на мястото му, дръпна ръчката и водата веднага започна да спада.

Когато стигна до кръста на Жан-Пол, той осъзна някакво усещане в синусите и ушите си, но можеше да мисли само за случилото се с Кел. Айла едва успя да свали маската и наустника си, а той вече я тресеше за раменете и викаше:

— Какво се обърка, по дяволите!? Защо Кел го нападна? Напи ми каза, че сме в безопасност с тези същества!

Айла трепереше, сълзите неудържимо се стичаха по лицето й. Отначало нищо не можеше да каже, после започна да изхълцва по някоя дума.

— Това… не беше… от нашите. Твърде голямо… иначе изглежда. Нашите морски хора… имат черти по тялото. Кел… той… видял е…

Не можа да продължи. Зарови лице в дланите си и заплака. Жан-Пол я притисна до себе си, искаше поне малко да я утеши. Полека започна да разбира. Кел му беше спасил живота. С цената на своя…

— Айла, ела на себе си, нека да тръгваме, преди да се появи още някой от тези гадове. Отвори люка към кабината.

Тя завъртя глава.

— Не може — подсмръкна Айла. — Трябва да изравним налягането… не бива да бързаме, иначе ще ни хване кесонната болест… ще чакаме, докато налягането стане нормално… една атмосфера.

— Колко време е необходимо?

— Петнадесет, може би двадесет минути.

— О, чудесно се наредихме — промърмори той.

Внезапно силен удар гръмна върху външния корпус на гмуркача. Айла погледна диво Жан-Пол, в очите й се появи надежда.

— Кел! Това е Кел! Не е умрял, само е ранен! Иска да влезе!

— Не може да е той — твърдо каза Жан-Пол. Твърде ясно виждаше в паметта си грозната рана и изплуващите от нея вътрешности сред облака черна кръв.

— Да, той е! — Тя се изтръгна от ръцете му и хвана наустника на своя акваланг.