Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 69

Веждите му се вдигнаха.

— Нима? А мен кой ме следи?

— Аз — каза тя и го целуна силно, езикът й се мушна дълбоко в устата му.

По-късно той каза:

— Много сериозно се отнасяш към задълженията си. Твърде похвално.

— Мислиш ли, че щях да бъда в леглото ти, ако нямах силно развито гражданско чувство? — игриво попита тя.

— О не, разбира се. За тебе това не е секс, ти само се проявяваш като добра гражданка.

Тя се засмя.

— Значи ме наричат твоята курва, така ли?

— Да — отговори той, но не му беше забавно.

— Никога преди не са ме наричали курва. Май ми харесва. Хубаво е да съм курвата на Жан-Пол…

Той се обърна към нея и я изгледа свирепо. Тя се изплези насреща.

— Държиш се смешно — порица я той.

— О, ти така ли му казваш?

Тя седна и наведе глава към слабините му. Той усети влагата на устните й.

— Недей… — каза той, но никак не беше убедителен. — Време е да поспим малко.

Но за негова радост тя не спря. И той бързо усети как се връща възбудата му. Когато остана доволна от ерекцията му, тя пак седна.

— Ще събудим баща ти… — още по-слабо възрази той.

— Няма — каза тя, преметна единия си крак върху него и мъчително бавно се отпусна. — Върна се направо свършен от мястото за кацане на космическия кораб. Тази нощ нищо не може да го събуди.

Но Жан-Пол вече не мислеше за бащата на Айла. Той леко простена. Айла го погледна отгоре и се усмихна палаво.

— И сега ли се държа смешно?

Той не можеше да отговори. Тя пак се изплези и полека изви гърба си. Той изпъшка от удоволствие. И както поглъщаше тялото й с очи, обхванат от пламтящата смес на любовта и желанието, той знаеше с неподдаваща се на нищо увереност, че тези мигове накланят везните в полза на живота. Въпреки кръвта, болката и смъртта, заради това си струваше да живее. Вдигна ръце и хвана гърдите й.

— Божичко, обичам те, Айла!… Толкова те обичам!

— Айла, моля те, не си забивай лакътя в лицето ми — нетърпеливо каза той.

— Извинявай — промърмори тя и мръдна настрани.

В металната кръгла предна кабина на гмуркача почти не беше останало място. Той и Айла бяха притиснати един в друг зад гърба на Кел, който управляваше апарата. Идването на Жан-Пол принуди недоволната Джулай да остане на брега.

— Трябва да призная, че това чудо прави впечатление. Тук в Палмира ли го направихте? — попита той.

— Е, не съвсем. И двата ни гмуркача са от подводната станция. Получихме ги част по част и сами ги сглобихме. Но много от приспособленията измислихме ние. Цялата ни електроника също е от станцията. И затова е много важно да не загубим връзката с морските хора.

— Още много ли остава?

Айла надникна през рамото на Кел в един от долните наблюдателни люкове.

— Не — отвърна тя. — Ще стигнем след може би около пет минути. Права ли съм, Кел?

— Ъхъ.

Гласът му звучеше кисело. Не само Джулай не се радваше на присъствието на Жан-Пол в гмуркача. Жан-Пол отново неуспешно опита да се намести по-удобно. Той каза:

— Въздухът май става по-лош, или само си въобразявам?

— Не — отговори Айла. — Въглеродният двуокис се натрупва по-бързо, отколкото поглъщателят може да поеме… — Тя посочи малка кутия, прикрепена на стената. — Ще пусна малко кислород.