Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 69
Джон Броснан
Веждите му се вдигнаха.
— Нима? А мен кой ме следи?
— Аз — каза тя и го целуна силно, езикът й се мушна дълбоко в устата му.
По-късно той каза:
— Много сериозно се отнасяш към задълженията си. Твърде похвално.
— Мислиш ли, че щях да бъда в леглото ти, ако нямах силно развито гражданско чувство? — игриво попита тя.
— О не, разбира се. За тебе това не е секс, ти само се проявяваш като добра гражданка.
Тя се засмя.
— Значи ме наричат твоята курва, така ли?
— Да — отговори той, но не му беше забавно.
— Никога преди не са ме наричали курва. Май ми харесва. Хубаво е да съм курвата на Жан-Пол…
Той се обърна към нея и я изгледа свирепо. Тя се изплези насреща.
— Държиш се смешно — порица я той.
— О, ти така ли му казваш?
Тя седна и наведе глава към слабините му. Той усети влагата на устните й.
— Недей… — каза той, но никак не беше убедителен. — Време е да поспим малко.
Но за негова радост тя не спря. И той бързо усети как се връща възбудата му. Когато остана доволна от ерекцията му, тя пак седна.
— Ще събудим баща ти… — още по-слабо възрази той.
— Няма — каза тя, преметна единия си крак върху него и мъчително бавно се отпусна. — Върна се направо свършен от мястото за кацане на космическия кораб. Тази нощ нищо не може да го събуди.
Но Жан-Пол вече не мислеше за бащата на Айла. Той леко простена. Айла го погледна отгоре и се усмихна палаво.
— И сега ли се държа смешно?
Той не можеше да отговори. Тя пак се изплези и полека изви гърба си. Той изпъшка от удоволствие. И както поглъщаше тялото й с очи, обхванат от пламтящата смес на любовта и желанието, той знаеше с неподдаваща се на нищо увереност, че тези мигове накланят везните в полза на живота. Въпреки кръвта, болката и смъртта, заради това си струваше да живее. Вдигна ръце и хвана гърдите й.
— Божичко, обичам те, Айла!… Толкова те обичам!
— Айла, моля те, не си забивай лакътя в лицето ми — нетърпеливо каза той.
— Извинявай — промърмори тя и мръдна настрани.
В металната кръгла предна кабина на гмуркача почти не беше останало място. Той и Айла бяха притиснати един в друг зад гърба на Кел, който управляваше апарата. Идването на Жан-Пол принуди недоволната Джулай да остане на брега.
— Трябва да призная, че това чудо прави впечатление. Тук в Палмира ли го направихте? — попита той.
— Е, не съвсем. И двата ни гмуркача са от подводната станция. Получихме ги част по част и сами ги сглобихме. Но много от приспособленията измислихме ние. Цялата ни електроника също е от станцията. И затова е много важно да не загубим връзката с морските хора.
— Още много ли остава?
Айла надникна през рамото на Кел в един от долните наблюдателни люкове.
— Не — отвърна тя. — Ще стигнем след може би около пет минути. Права ли съм, Кел?
— Ъхъ.
Гласът му звучеше кисело. Не само Джулай не се радваше на присъствието на Жан-Пол в гмуркача. Жан-Пол отново неуспешно опита да се намести по-удобно. Той каза:
— Въздухът май става по-лош, или само си въобразявам?
— Не — отговори Айла. — Въглеродният двуокис се натрупва по-бързо, отколкото поглъщателят може да поеме… — Тя посочи малка кутия, прикрепена на стената. — Ще пусна малко кислород.