Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 68

— Ти си нашият вожд. Твое задължение е да направиш нещо за положението ни — извика жена.

Жан-Пол не беше сигурен, но тя май се казваше Шарлот.

— Нашето положение! — повтори той, още не разбираше. — И какво е то според вас?

Някои от хората се спогледаха тревожно. Мъжът, който го заговори пръв, реши да поеме инициативата. Жан-Пол си спомни, че името му е Филип.

— Тук сме като в капан сред проклетите земни червеи. Докога ще търпим униженията? Трябва да направиш нещо!

Жан-Пол потисна спонтанното си желание да се разсмее, но гневът веднага го замести. Тези хора — неговите хора — с нищо не бяха по-добри от тримата Бенкс, които срещна по-рано.

— И какво очаквате да направя? — попита с нескрит сарказъм. — Да щракна с пръсти и да се появи нов Небесен Господар?

— Искаме от тебе — каза Филип, — да измислиш план как да поставим тези земни червеи на мястото им. Щом си наш вожд, длъжен си да направиш това.

Жан-Пол се ядоса още повече. Бавно каза:

— Не съм, защото първо на първо вече не съм ваш вожд. А има и друго, според мен дължим на тези… земни червеи, както ги наричате, голяма благодарност.

— Благодарност! — извика Филип. — Затова, че свалиха кораба ни! Че избиха почти всички наши хора!

— А ние се канехме да им пуснем бомби, за да станат послушни и да им откраднем храната и другите припаси. Имаха пълното право да се защитят, и след всичко това ни предложиха гостоприемство дадоха ни храна и подслон. Разполагаме със свободата си. Най-доброто би било да се влеем в тяхната общност, да станем част от този народ.

— Но ние сме Небесни хора! — възрази мъж на име Рафаел.

— Бяхме Небесни хора — меко каза Жан-Пол. — Доста трудничко е да си останем такива без въздушен кораб. Значи сега сме земни червеи.

— Никога! Няма да го бъде! — възкликнаха неколцина.

— Е, аз поне съм готов да се нарека земен червей — остро каза Жан-Пол. — И ви съветвам да направите като мен.

Настъпи мълчание, те стояха и го гледаха враждебно. Накрая една от жените, чието име не можа да си спомни, каза:

— Говори се, че си се хванал с тукашна курва. Вече вярвам на тези приказки.

Жан-Пол настръхна. Разтресе се от ярост, но се пребори с бесния напън да се хвърли към тях и да ги размята с юмруци. Овладя се и каза колкото можа спокойно:

— Не ми пука какво мислите за мен, но трябва да ми повярвате — или ще се приспособите, или ще умрете. А сега, ако не възразявате, имам работа в болницата.

Разблъска ги малко по-грубо от необходимото и се качи по дървените стъпала към главния вход. Посегна да отвори вратата, когато един от мъжете извика:

— Предател!

— Горкият ми Жан-Пол — каза Айла и го погали по челото. — Те ужасно са те разстроили.

— Никой не ме е вбесявал така досега. И кой — моите хора. Докъде може да стигне човешката глупост? По дяволите, какво си мислят тези? Тайно да създадат армия и насила да превземат Палмира?

— Твърде малко са на брой.

— Знам — той въздъхна. — Но са предостатъчно, за да предизвикат някоя бъркотия. Най-добре да поговоря с баща ти за това. Ще трябва да бъдат под око.

— Не е нужно. Всички вие сте под наблюдение.