Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 65

— Отец Шоу, чувате ли ме? Край.

— Да, да! — припряно отговори той. — Какво научи?

Отговор нямаше. Сети се, че не е натиснал бутона за предаване. Сега се поправи.

— Тук съм — каза по-спокойно. — Какво научи? Край.

— Според Центъра имало е човек на име Виктор Париш, но преди много време. По-точно преди около сто и шестдесет години. Вероятно не е този, от когото се интересувате? Край.

— Какво е станало с него? Край.

— Загинал е при трагична злополука, Отче. По време на експедицията до Марс през 2298 година. Всички членове на екипажа, освен един, са умрели поради разхерметизация на кораба. Край.

Отец Шоу вече трепереше. Брат Джеймз беше казал истината… Натисна бутона за предаване.

— Братко Робърт, това е безкрайно важно. Слушай внимателно. Искам веднага да се обадиш на Отец Маси. Имам спешно съобщение за него…

Сърцето на Отец Шоу подскочи лудо — една ръка се появи сякаш отникъде, вкопчи се в китката му и я дръпна от бутона. Той изви глава. Брат Джеймз се усмихваше над него. Невъзможно! Не беше чул влизането му.

— Как?… Как?…

— Ало? Отец Шоу? Чувате ли ме? Край.

— Но… нали разглеждаше кораба… — запелтечи Отец Шоу, струваше му се, че китката му е счупена. Усмивката не слизаше от лицето на брат Джеймз.

— И аз се измъкнах. Казах им колко съм загрижен за здравословното ти състояние. Пътуването дотук ти се отрази зле, би могло да стане… и по-лошо.

С вледеняваща яснота Отец Шоу схвана намерението му.

— Ти… ще ме убиеш.

— О не, разбира се, че не. Ако правиш каквото ти казвам.

— Отец Шоу? Обадете се, Отец Шоу! Край.

— А сега — продължи брат Джеймз, — кажи на нашия приятел в Белведере, че съобщението ти за Отец Маси е следното: Досега нашата мисия, с Божия помощ, е успешна. Имаш всички основания да вярваш, че и до края тя ще се увенчае с успех. С нетърпение очакваш да изпълниш Божията воля на Земята. Край на предаването. — Той пусна китката на Отец Шоу. — Хайде.

Отец Шоу натисна бутона за предаване и повтори думите. После китката му отново беше дръпната настрани.

— Мисля, че трябва да се връщаме в стаята си — каза брат Джеймз. — Изглеждаш уморен. Имаш нужда от почивка.

Глава шестнадесета

Жан-Пол беше сигурен, че много време ще трябва да мине преди да хареса подводното плуване. Ако това беше възможно. Тук, под вълните, Айла се чувстваше в стихията си. Всяко нейно движение показваше радостта й, че е във водата, но за него всичко наоколо си оставаше чуждо. Преди да падне от горещия „Господар Монкалм“, не беше докосвал морето. Това само по себе си беше достатъчна пречка, но гмуркането под повърхността се оказа още по-лошо. Първият път смелостта му се изпари, насила спря напъна да се замята панически във водата.

Чувстваше се някак натясно. Преди всичко заради акваланга, устройството, което вкарваше въздух в дробовете му с налягането на околната вода. Твърде неуютно беше да съзнава, че всяко вдишване… животът му зависеше от този малък апарат. Притесняваше го и слабата видимост. Даже тук, съвсем близо до брега, където водата беше изключително прозрачна, Жан-Пол недоволно установи, че с отдалечаването всичко бързо се превръща в непрогледна мътилка. На границата й се мяркаха сенчести движения. Айла му каза как понякога малки акули успявали да се промъкнат през металните прътове на морските стени. Сега той не можеше да се отпусне.