Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 60

— Напротив — отвърна той, — развило се е точно като средство за оцеляване. И не е присъщо само на хората. Вашите работни шимпанзета в Минерва не се ли смееха понякога?

— Да — призна тя, — но те бяха генетично усъвършенствани.

— И обикновените шимпанзета можели да се смеят, по своему, разбира се. Чувството за хумор и при хората, и при шимпанзетата е само по-сложно, по-съвършено качество, познато като „игривост“ при всички по-висши бозайници.

— Игривост?

— Да, ако си гледала малки животинки, трябва да си я забелязала. Но да се върнем към моя предишен пример — онези големи котки, лъвовете. Малкото лъвче си играе с другите си братчета и сестричета, с майка си също. Това е борба, но престорена. Лъвчето се учи как да се бие, но без да наранява противника си и без да пострада сам, ако няма случайна злополука. Освен това дава воля на естествената си агресивност.

— А според мен има огромна разлика между играещите си лъвчета и човешкото чувство за хумор — каза Джан.

— Въпрос само на степени в развитието. Висшите примати живеят в много по-усложнени социални отношения, отколкото семейство лъвове. Затова по необходимост „игривостта“ на маймуните е далече по-усъвършенствана. И тъй като хората са най-висшата разновидност на приматите, имат „чувство за хумор“. Но то пак си остава игра на битка, агресията придобива безопасни форми, „клапанът“ на емоциите изпуска парата, без някой да пострада физически. Ако не беше така, първите орди висши примати щяха да се самоунищожат от избухването на вътрешните напрежения в групата. Човешката раса никога не би се развила без това средство за оцеляване. Но хуморът пак си остава една от многото форми на агресия. И почти винаги е жесток.

Джан пак се почувства надхитрена. Не можеше да се съгласи с доводите на Дейвин, но поне засега не намираше с какво да го обори. Каза ядосано:

— Ами ти? Имаш ли чувство за хумор?

— Не.

— Но измисляш шеги. При това лукави.

— Ние можем да имитираме чувство за хумор, това е всичко. За какво му е на един машинен интелект чувство за хумор? Ние не сме обществени животни. Нямаме нужда от това.

— А от жестокост? Способни ли сте да проявявате жестокост?

— За жестокостта са нужни емоции.

— Щом можете да имитирате чувство за хумор, бихте могли и с жестокостта?

— И за какво ни е да правим това?

— Уместен въпрос — промърмори Джан.

Сега лежеше в стаята си и се питаше дали е обречена да прекара остатъка от живота си в станцията, ако програмите все пак решат да я пощадят. И да успееше с някакъв опит за бягство, на какво можеше да се надява в света навън? Нищо, освен пустош и Небесни Господари, няколко от тях под контрола на смахнати програми на Ашли. О, там беше и Майлоу. Майлоу, който изхвърли от тялото му нейния любим син Саймън, за да си присвои нов живот. Тя се надяваше, че тукашните програми ще унищожат и него, и Ашли, когато открият станцията, а това непременно щеше да се случи. Програмите разполагаха с Играчката, а от опит знаеше, че е неуязвима за стрелба с лазери.

Твърде много загуби досега. Толкова много скъпи хора. Нейната майка, Алза, Сирай… Саймън. Само Робин й остана, вече губеше и него. Дългия живот в станцията би станал по-поносим, ако се превърнеше в предишния Робин, но ако сегашното положение се проточеше безкрайни години, съществуването й тук би означавало само сива безнадеждност.