Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 59

— Не знам — отсече Джан, но видя, че го е разстроила. Усмихна му се окуражително и го потупа по ръката. — Не ми обръщай внимание. Може да ме е хванала параноята. Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. — С отвращение се сети, че се държи с него, както Дейвин с нея.

Празните й думи обаче подействаха, както и очакваше. Лицето му се отпусна, той пак се усмихна. „Горкичкият ми Робин“. Тя още го обичаше, колкото и да се беше променил, но понякога с мъка си припомняше страстта помежду им. Знаеше колко е несправедливо, но сега често й се струваше подобен на Елоите, почти с нищо не напомняше енергичния силен младеж, когото срещна.

Протегна ръцете си над шахматната дъска и докосна лицето му.

— Робин, какво чувстваш към мен сега? — меко попита тя.

Спокойствието пак изчезна от лицето му.

— Какво чувствам ли? Към тебе? Но защо питаш?

— Обичаш ли ме?

— Аз… струва ми се, да.

— Както преди ли? Не помниш ли как беше?

Той сведе поглед.

— Помня — неохотно каза Робин. — Но… Сега е друго. Знаеш защо.

— Но Дейвин каза, че промените, направени в тялото ти, за да компенсират липсата на… е, би трябвало да възстановят нормалните ти емоции. Но не става, нали? Сега не ме желаеш, така ли е?

Робин не вдигаше очи от дъската.

— Не е като преди — бавно промълви той, — но аз… още те обичам, Джан. Наистина.

— Знам, вярвам ти — тъжно каза тя. Пусна лицето му. — Нека си довършим играта.

Играта завърши по единствения възможен начин. Робин заяви, че е уморен и ще си отиде в стаята да поспи. Джан също се прибра в стаята си, но не за да спи. Докато мастурбираше, преживяваше в спомените си как се любиха с Робин първия път. След оргазма напипа сълзи по лицето си. Майко Богиньо, каза си, може би все пак Дейвин и Майлоу са прави? Може би човешката душа не е нищо друго, освен заплетена игра на хормони, насочвани от наследствеността? Робин беше живо доказателство за това. Хормоналното му равновесие се промени и край — вече не беше същият човек. А ако и това не е доказателство, трябваше само да погледне Елоите…

Лежеше и разчопляше последните си философски препирни с Дейвин. Стана тази сутрин, след като безплодно го разпита за подвизите на Майлоу. Той вече смяташе да изчезва, когато тя каза:

— Дейвин, почакай. Помниш ли онзи разговор? За еволюцията на човешкото съзнание? Ти каза, че било просто още едно средство в борбата за оцеляване, не по-важно от гъвкавия нос на някакво изчезнало животно?

— Не повтаряш точно думите ми, но си спомням разговора, разбира се.

— Но аз пак ти казвам, че човешкото съзнание е уникално. И че несравнимо превъзхожда съзнанието на което и да е животно.

— Ти го казваш — усмихнат отговори той.

— Но ти не си съгласен?

— Страхувам се, че не.

— Добре тогава, а как ще обясниш чувството за хумор у хората? Присъщо е само на човешките същества и несъмнено няма никакво значение за оцеляването, така че не се е появило заради някаква определена причина. Това не доказва ли, че човешкото съзнание излиза от рамките на твоя чисто механистичен възглед за света? Че е нещо особено, единствено по рода си?