Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 55

— Лен, ако нямаш нищо против, ще заведа Айла и нейния… гост в къщата. Искам да приготвя вечерята — каза жена му.

— Ами да, вървете — съгласи се той. — Тук почти привършихме.

— Май ще е голяма теснотия в кабината, а Тиса? — каза Айла. — Ще трябва да седиш в скута на Жан-Пол, ако това не те притеснява.

— О, никак. А какво ще каже Жан-Пол? — Тиса му се усмихна присмехулно.

— Сигурна съм, че той няма да възрази — засмя се Айла.

Жан-Пол, който упорито опитваше да не гледа голите гърди на Тиса, също се усмихна малко насила.

След три часа седнаха да вечерят и ястията бяха хубави, но на Жан-Пол не му беше удобно да се чувства център на вниманието. Особено децата въобще не криеха любопитството си. Всеки път, когато погледнеше някое от тях, срещаше неуморно втренчените в него очи. Научи имената им — Сам и Тасма. Сам беше на единадесет години, Тасма — на дванадесет. Момичето беше по-малко копие на Айла и това леко объркваше Жан-Пол. Четиримата мъже, работещи във фермата, разглеждаха Жан-Пол с не по-малък интерес.

Лен почака до поднасянето на основното ястие — великолепно печено, преди да започне с въпросите си към Жан-Пол.

— Сигурно се чувстваш доста странно на земята, след като си прекарал целия си живот във въздуха?

— Така е — съгласи се Жан-Пол. — Но не съм съвсем объркан като някои от моите хора. Аз бях войник и често слизах долу, това беше част от моите… хм, задължения. Но някои от хората ми никога досега не са били на земята и разбирам, че това им създава психически проблеми.

— Нямах възможност да говоря дълго с баща си след вашето идване — каза Лен. — Но той ми разказа някаква фантастична история за нов Небесен Господар от Космоса, който завладял вашия кораб, и не само вашия.

Жан-Пол на еди дъх изпразни чашата с бира и каза:

— Може и да ви звучи чудато, но е истина, само че не знам всичко, за да си представя ясно цялата история. Повече трябваше да разчитаме на слухове, останалото видяхме и… преживяхме.

— Жан-Пол, искаш ли още една порция печено преди десерта? — попита Тиса, докато наливаше бира в чашата му. Той се усмихна и завъртя глава.

— Благодаря, но не искам. Не мога да хапна и залък повече.

— О, но трябва да си вземеш и от ябълковия сладкиш — настоя тя. — Толкова си слаб!

— Да го беше видяла в деня, когато го извадихме от водата — обади се Айла. — Приличаше на някое от вашите плашила.

Жан-Пол вдигна ръце в знак, че се предава, а Тиса веднага му отряза огромно парче от сладкиша. Тя му се струваше привлекателна, но не по зашеметяващия начин, както му въздействаше красотата на нейната етърва. Цялото семейство, като Айла, имаше лека прилика с източната раса. Несъмнено това беше наследствено от японците.

— Моля те — каза Лен, — разкажи ни тази история.

— Мога да ви кажа каквото знам, а то не е много. Имаше някаква жена на име Джан Дорвин, отначало живеела в скапаната… извинете ме, в земната общност Минерва, в Северна Америка.

— Каква е тази Минерва? — намръщи се Лен.