Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 53

Жан-Пол усети бодването от нелепа ревност.

— И той ли е от онези, дето успява да те хване?

— Не. Отношението ми към него е друго. Отраснах с Кел. Като брат ми е.

Сега последва нелепо облекчение в душата на Жан-Пол.

— Но той очевидно не те смята за своя сестра?

— Така е. Горкият Кел.

„Вярно, горкият Кел“, каза си Жан-Пол.

— Жан-Пол, може ли да ти кажа нещо?

— Не е нужно да питаш.

— Мисля, че те харесвам. Много.

Той се обърна към нея. Тя гледаше право пред себе си с твърде сериозно изражение на лицето.

— Като брат ли? — попита Жан-Пол.

— Не, не като брат — отвърна тя.

Пусна лявата си ръка от кормилото и я сложи на бедрото му. Той пак се разтрепери като от токов удар. Нещо го притискаше отвътре в гърдите, трудно се справяше с възбудата си. Сложи длан върху нейната.

— Айла…

Изведнъж тя рязко дръпна ръката си и се изправи в кабината. Той не разбра какво лошо е направил и смутено каза:

— Айла, какво има? Случило ли се е нещо?

— Погледни! — извика тя, сочеше напред.

Той се обърна натам. Пред тях се виждаше редица дървета, предположи, че оттук започват градините на нейния брат. А зад дърветата стълб от сив дим се издигаше нагоре.

— Какво е това?

— Димът… там е къщата на брат ми!

Глава тринадесета

Айла подкара камиона с максимална скорост, но тя не беше повече от двадесет и пет мили в час. И при тази бързина Жан-Пол едва се удържаше в кабината след подскоците по ямите на пътя, който се виеше през градината.

— Според тебе какво се е случило? — попита той мрачната Айла.

— Нямам представа. Казах ти, фермата на Лен и Тиса не е далече от оградата. Нещо от пустошта може да е пробило навътре. Или някой. Например мародери.

— Но нали ми каза, че по оградата тече ток със смъртоносно напрежение — напомни й той, — а освен това непрекъснато обикалят патрули.

— Да, но понякога разни същества или хора успяват да проникнат. Затова взех оръжие.

Тя говореше за пистолета, увиснал в кобур на хълбока й. Когато я видя да излиза от къщата, въоръжена с това нещо, той на шега я попита дали ще го пази да не избяга. Тя се усмихна и каза, че било само „предпазна мярка“.

Тя се съсредоточи в шофирането, а Жан-Пол заоглежда местността наоколо, сам не знаеше какво търси. Искаше му се и той да има някакво оръжие.

— Благодаря ти, Боже — облекчено възкликна Айла.

Жан-Пол също погледна напред. Наглед нямаше никаква промяна. Зловещият стълб дим не изчезваше.

— Какво видя?

— Не гори фермата. Димът е зад нея.

Не след дълго стигнаха до фермата, оказа се, че Айла е права. Скупчените сгради бяха непокътнати, източникът на тревогата беше по-нататък. Айла спря камиона, скочи долу и нахълта в къщата, викайки „Лен! Тиса!“. Скоро излезе и поклати глава.

— Вътре няма никой.

Върна се в кабината и подкара. Заобиколи фермата, пред камиона уплашено се пръскаха на всички страни пилета, и се насочи към дима между две редици дървета. Тук нямаше дори пътека, друсаха се още по-зле.

Стигнаха края на градината, зад нея се виждаше само дива растителност. Айла нахлу с камиона право през нея, така я разораваше, че Жан-Пол с мъка се задържа на мястото си. Ивицата беше широка само около петдесет метра, камионът отведнъж изскочи на открито. Разчистената земя се простираше на още петдесет метра до висока ограда от телена мрежа. Част от оградата беше съборена, димът се носеше оттам. Отпред група хора, събрана около огън, хвърляше в него парчета дърво от пръснатите край тях купчинки. Всички се обърнаха от шума на идващия камион.