Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 54

— Какво означава това? — попита Жан-Пол.

— Не съм сигурна… но май никой не е пострадал — каза щастливо Айла.

Групата се състоеше от шестима възрастни и две деца — момче и момиче. И двамата, застанали по-далече от огъня, държаха пушки в ръце. Айла натисна спирачките, от групата изтича единствената жена. Като другите и тя носеше само шорти. Айла скочи в прегръдката й.

— Тиса! Така ме изплашихте! Видях дима и си помислих, че е от фермата! А после никого не намерих там!…

И един от мъжете припряно дойде при тях. Айла прегърна и него. Жан-Пол реши, че това е Лен, нейният брат. Много приличаше на Лон Хедън. Жан-Пол слезе от кабината.

— Лен, Тиса — каза Айла, — това е Жан-Пол Равно. Живее у нас.

Лен Хедън го изгледа с напрегнато любопитство, подавайки ръката си.

— Значи това е Небесният човек, за когото толкова сме слушали? Ще ми бъде много интересно да си побъбрим по-късно, щом остане време.

— И какво стана тук? — попита Айла, обърната към огъня.

— О, нищо особено, пълзяща лоза успя да събори оградата — отговори брат й.

— Голяма ще да е била.

— Голяма си беше. Докато дотичаме, доста навътре беше се промъкнала. Малко обгоряла от токовия удар, преди да прекъсне веригата, но живичка и силно плющеше. Нали, Тиса? — Жена му потвърди с кимване. — Но успяхме да я насечем на парчета, напоихме я с керосин и я подпалихме. Поддържаме огъня, за да не се домъкне още някой неканен гост от пустошта, преди да дойде ремонтната група.

Жан-Пол с интерес надникна през оградата. За първи път виждаше пустошта отблизо. Зад ивица гола земя царуваше биологическия хаос. Господари тук бяха гигантските гъбички в безкрайно разнообразие от форми и цветове. Някои висяха като парцали от дърветата, на които бяха изсмукали живота. Други представляваха огромни топки с диаметър няколко стъпки. Усещаше наситената гадна воня на гъбичките. Миришеше му на задушаване и смърт. Той се обърна към Лен.

— Как се предпазвате от проникване на гъбичките през оградата? Нали вятърът пренася спорите им?

— Е да, и това се случва. Пустошта отвсякъде налита на Палмира, но имаме екипи, чиято единствена работа е да следи това и да ги унищожава с антигъбични отрови, преди нещата да станат неуправляеми. Тук правим същото. Напояваме вътрешната ивица с антигъбични вещества, редовно излизаме зад оградата с огнехвъргачки, за да запазим и външната ивица. Всички фермери, живеещи като нас близо до оградата, трябва да правят същото. Но си знаем — това е предварително загубена война. Някой ден пустошта ще прегази оградата и тогава ще отстъпим, за да построим нова по-навътре. И преди се е случвало… — Той примирено наведе глава.