Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 52

А неговото неприятно преживяване дойде от сблъсъка с други оцелели от „Господаря Монкалм“.

Обиколката в болницата отново почти го смаза. Гледката на ужасно осакатени за цял живот хора го потискаше дълбоко. Караше го да се чувства безпомощен… и виновен. И повечето от оцелелите мислеха същото за него. Ставаше им навик да го обвиняват за всичко, което се случи, макар че той беше уверен — на негово място биха направили същото.

— Появиха ли се твоите изчезнали морски хора? — попита той, за да прекъсне мълчанието.

Тя завъртя глава.

— Не. И не разбирам защо.

— Може би падането на „Господаря Монкалм“ ги е уплашило — предположи той.

— Не ми се вярва. Пък и станцията им е твърде далече от мястото, където падна твоят въздушен кораб. Не, сигурно има друга причина… — Тя пак се сети за предупреждението на Тигър и се замисли дали е свързано с необичайното отсъствие на морските хора. — Би било нарушение на неписаното ни споразумение, но си мисля да отида с гмуркача до тяхната станция, за да видя какво става.

— Струва ми се опасно. Баща ти дали би одобрил това?

— Не — призна тя. — Предполагам, че и Лил няма да ми разреши.

Говореше така, сякаш нищо не би я спряло да постъпи, както пожелае. Той я погледна скришом. И отново се възбуди от гледката. Днес за разнообразие беше облякла просто скроена риза без ръкави. По лицето й се стичаше пот, голите й ръце и крака блестяха. Денят беше горещ, с навлизането навътре в континента ставаше все по-задушно. Той усещаше, че кожата му лепне неприятно. Ожадня. Посегна към тубата с вода, оставена на пода на кабината между тях. Неволно докосна крака й. Цялото му тяло трепна леко от допира. Силата на усещането го учуди и доста разтревожи. Явно вече не владееше чувствата си към това момиче…

Надигна тубата към устата си. Изненадано чу Айла да казва:

— Жан-Пол, ти бил ли си женен?

— Аз ли, не, никога. Мислех да се оженя, след като свърши службата ми в армията, но оставаха още много години. А после всичко се оплете, когато ни победи онази проклета жена…

— Но и докато си бил в армията, си имал приятелки?

— Хъм, да, имах приятелки.

— А после?

— Да, и после имаше една. Казваше се Доминик.

Той ядосано отпъди с ръка мухите, обикалящи лицето му. Айла се поколеба и попита:

— Тя при падането ли загина?

— Не. Умря по-рано. В деня, когато си върнахме кораба. Загина в битката.

Айла нищо не каза.

— А ти? — на свой ред попита Жан-Пол. — Представям си, сигурно цяла тълпа млади мъже те преследват, и всеки иска да се ожени за теб.

Тя се поусмихна.

— Е, не чак тълпа. Малка групичка, но май никой от тях не си мисли точно за женитба.

— А някой от тях успява ли да те хване понякога?

Тя лукаво го стрелна с поглед.

— О, от време на време се оставям да ме хване някой. Но никога за дълго. И май не ми се иска още да се омъжвам. Но Кел ме е молил. Неведнъж. Всеки път му отказвам, но той си е упорит.