Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 50

— Добро утро. Наспа ли се?

— Този път беше по-добре, Лон, благодаря, — отвърна Жан-Пол. Стремеше се да говори бавно и внимателно. Не му беше леко да усвои техния диалект на Американо. — Бог беше благосклонен към мен и не сънувах нищо.

Лон Хедън му посочи стола срещу себе си.

Жан-Пол се настани, а Хедън стана и отиде при печката.

— Огладня ли вече?

— Ъ-ъ, доста — призна Жан-Пол.

След малко Хедън сложи пред него голяма чиния с пържена риба и яйца. До нея имаше купа с плодове — портокали, банани и грозде, и кана с ананасов сок. Жан-Пол се зае с яденето. Разговорът спря чак докато той почти опразни чинията си. Погледна третия стол до масата и попита:

— Къде е Айла тази сутрин?

— Тя и групата й са в първата смяна, работят по… хъм, останките — каза Хедън.

Замълчаха неловко. Хедън говореше за малкото, останало от „Господаря Монкалм“. Хората от Палмира използваха подводните си плавателни съдове, за да нарежат и спасят колкото могат от металния скелет на въздушния кораб. Жан-Пол сведе очи към чинията. Чудно, седеше в тази кухня с мъжа, изиграл основната роля в унищожаването на „Господаря Монкалм“, но не можеше да открие в душата си враждебност към Хедън. Можеше ли да вини жителите на Палмира, че се защитиха от един Небесен Господар? Въпреки всмуканите с майчиното мляко предразсъдъци спрямо земните хора, сега по-лесно можеше да разбере положението им. Животът в желязната хватка на побърканата Ашли наистина промени възгледите му за много неща.

Обвиняваше себе си повече от всеки друг за гибелта на „Господаря Монкалм“ и толкова много от хората си. Трябваше да се довери на желанията си и поне да опита установяването на дружески отношения с Палмира, вместо да се остави Емил да го убеди. Защо трябваше да следват провалилите се традиции на Небесните Господари? Сега знаеше, че народът на Хедън би се отзовал благосклонно. Но беше късно да мисли за това.

Да, харесваше Хедън. Не само от благодарност. Още по-сигурен беше, че харесва неговата дъщеря. Още щом я зърна в лодката, тя сякаш го омагьоса, през тези две седмици чувствата му само разгаряха по-силно. Заедно с чувството за вина. Да желае така друга жена, а не мина много време от смъртта на Доминик!

С усилие се освободи от мислите си.

— Кога свършва смяната на Айла?

Хедън погледна стенния часовник.

— Струва ми се, около два часа.

Жан-Пол кимна. Смяташе да отиде на брега и да дочака завръщането на гмуркача. Не знаеше дали Хедън се досеща за неговите чувства към дъщеря му. Но дори и да долавяше нещо, досега поне не показваше, че това му е неприятно.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита го Хедън.

— Обичайното. Първо ще отида в болницата, после ще обиколя останалите.

Освен него, още осемдесет и трима души бяха измъкнати от океана след падането на „Господаря Монкалм“. Засега петдесет и двама от тях бяха още живи. Най-зле обгорените умряха през първите няколко дни. Лекарите в малката болница на Палмира не можеха да направят за тях нищо, освен да успокоят болката. Повечето от останалите сигурно щяха да оживеят, въпреки големите белези. Жан-Пол ходеше всеки ден при тях в болницата, после обикаляше да нагледа останалите късметлии, отървали се без сериозни рани, които бяха пръснати из Палмира. И те живееха със семейства от града, отнасяха се с тях по-скоро като към гости, а не като с пленници. Хората от Палмира проявяваха рядко срещано великодушие към неканените посетители, но Жан-Пол забеляза и тлееща неприязън. Постепенно откри, че някои са възразили срещу това гостоприемство към хората от „Господаря Монкалм“. Това малцинство бе поискало всички оцелели да бъдат прогонени в пустошта, щом оздравеят достатъчно, за да могат да ходят, но при гласуването предложението им не било прието. Той попита Хедън: