Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 49

Те се спогледаха, единият се обърна и каза:

— Да, братко Джеймз. След около двадесет и четири часа ще започнем обратно ускорение, за да съгласуваме орбитата си с тази на Караганда. Отец Шоу, съжалявам, че ви причиняваме неудобства.

Отецът закри с длан устата си.

— Неудобства ли? Чувствам се ужасно! Май ще повърна…

— В десния джоб на вашето кресло има кесии — опита се да го успокои пилотът. — Ако ги използвате, моля ви, после ги затваряйте плътно…

Твърде късно. С побеляло лице Отец Шоу се наведе напред в предпазните ремъци на креслото и като с взрив се раздели с отчасти смлените остатъци от обилния обяд. Разширяващото се облаче остана пред него като малка мъглявина от парченца храна и стомашни сокове. С големи усилия Майлоу въздържа смеха си.

Пилотът, който говореше, бързо стана, измъкна от стенните рафтове нещо като туба и умело се насочи през кабината към тях. Уредът се оказа прахосмукачка и той я насочи към бавно разпръскващият се вонящ облак. Майлоу се освободи от ремъците и се понесе във въздуха.

— Ще ви донеса вода, Отец Шоу — съобщи той.

Отблъсна се към задната част на кабината. Совалката беше малка. Отпред имаше места за шестима, освен двамата пилоти. Точно зад кабината бяха разположени миниатюрната кухня и тоалетната с умивалня. Следваше товарният отсек. А зад него бяха двигателят, генераторът и горивните резервоари за основния и маневрените двигатели. Майлоу влезе в тоалетната и плъзна вратата на мястото й. Ухили се до уши на отражението си в огледалото. Истинското усамотение беше чудесно преживяване дори за кратко, щом Центърът не следеше всяко негово движение.

Напълни тубичка с вода и бавно изстиска съдържанието й в устата си, после пак я напълни за Отец Шоу. Твърде забавно — когато Отец Шоу влезе в совалката, двамата приличащи на момченца пилоти очевидно се стъписаха от близкото присъствие на един Отец. Но Майлоу беше сигурен, че тази почит скоро ще изчезне и мястото й ще заеме презрението, макар и старателно прикривано.

Остана още малко в умивалнята, продължаваше да разглежда отражението си. Не можеше да си представи ясно какво го очаква на Земята, но щеше да е по-добро от Белведере. И ако земните хора казваха истината за своята Палмира, значи щеше да види малък рай. Вярно, пустошта обкръжаваше по суша и море този рай, но все още не го застрашаваше гибел. Дълго можеше да се наслаждава на прелестите му.

Жан-Пол се събуди. Лежеше неподвижно с чувството, че се е загубил. Вече свикна да се буди така. Мозъкът му, дори и тялото трудно се приспособяваха към устойчивата земя. Лежеше и слушаше песните на екзотичните птици, заселили се в Палмира с пъстрото си разнообразие. Чуваше и бръмченето и щракането на облаците от насекоми. Харесваше птиците, но спокойно би могъл да мине и без насекомите, радваше се на мрежите, покриващи отворените прозорци на неговите стаи. Въздухът беше плътно наситен със странни, непознати миризми. След около пет минути седна и живо се измъкна от леглото. Цялото тяло го болеше, но с всеки ден оздравяваше. Един от лекарите на Палмира го прегледа внимателно и го увери, че падането не му е причинило сериозни вътрешни увреждания, само тежки натъртвания. Той навлече шортите и фланелката, които му дадоха и се запъти към кухнята. Лон Хедън седеше до масата и се справяше със закуската си. Той вдигна поглед и се усмихна на Жан-Пол.