Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 42

— Всеки си има хоби — и събра в юмрука си плата на нощницата.

Айла напрегнато се вслушваше в гласа на Лил Уивър, звучащ от високоговорителя в укритието.

— Жители на Палмира, опасността отмина! Горящият Небесен Господар падна зад външната морска стена. Забелязахме оцелели хора във водата. Искам доброволци, които да ги докарат тук с лодки. И не забравяйте да вземете оръжие…

Тя се обърна към Кел и каза разпалено:

— Навит ли си?

Той кимна.

— Че как иначе.

— Тогава да се размърдаме — каза тя и тръгна към стълбата.

И двамата носеха харпуните си. Ако стрелбата с оръдията се беше провалила и Небесният Господар успееше да пусне парашутистите си, тя и Кел щяха да се присъединят към цялото население на Палмира в отблъскването на нашествениците.

Тичайки към брега, видяха и други да бързат в същата посока. Настоятелен вик отзад ги накара да се обърнат и да спрат. Джулай ги настигаше. И тя размахваше своя харпун.

— Победихме! Победихме! — крещеше тя. — Нали е страхотно?

— Вярно — разсмя се Айла.

Стигнаха водата и спряха заедно с всички. Мълчаливо гледаха към океана. Видяното вдъхваше ужас…

Небесният Господар лежеше върху водата на почти две мили от брега. По-голямата част от огромното сгърчено туловище още се виждаше. Въздушният кораб гореше от носа до опашката, водата около него кипеше. Високата опашка бавно се откъсна и потъна. Айла се питаше как може да има оцелели в този ад. Кел я хвана за ръката и й помогна да се отърси от вцепенението.

— Хайде… към лодките!

Когато доплуваха до външната стена и минаваха през портата, Небесният Господар се беше превърнал в скелетоподобна плетеница от разкривен метал. Но остатъците му още горяха буйно, водата се беше сгорещила до кипване. Пред тях бяха две по-бързи лодки, но и тяхната, дълга десет стъпки и с мощен малък двигател, успя да задмине другите от импровизираната флотилия, потеглила към сваления Небесен Господар.

— Не мисля, че ще има много оцелели — каза Кел, вперил поглед напред.

— Защо да няма? — попита го Айла.

— Че кога Небесните хора са се учили да плуват?

Бяха все още далече от рухналия кораб, когато Кел забеляза първото тяло. Тупна Айла по рамото и посочи. Тя погледна към носещия се във водата човек с лицето надолу, на двайсетина метра вдясно. И двамата извикаха на Джулай, която седеше на кърмата, да завие. Джулай доближи лодката до тялото. Кел се наведе и издърпа човека. Беше мъж. Главата му се залюля неестествено, на една от бузите си имаше страшна дупка.

— Мъртъв е — рязко каза Кел. — Вратът му е счупен. Сигурно от падането.

Той пусна трупа във водата, където пак се потопи с лице надолу. Айла се разтрепери. Очите на мъртвия мъж сякаш се забиха в мозъка й. Но тепърва предстоеше по-лошото.

Продължиха нататък, срещаха все повече трупове, заедно с парчетии от въздушния кораб. Вече усещаха горещината от пожара, чуваха яростното пукане и съскане. Телата, на които се натъкваха, бяха силно обгорели, невъзможно беше да разберат дали са мъже или жени. Айла се извърна, когато минаха край почернелия труп на малко дете.

Бавно разпадащият се скелет на кораба сега се извисяваше над тях и Кел предупреди, че е опасно да плават близо до него — някое парче би могло да се стовари отгоре им. Джулай забеляза, че и двете лодки пред тях се движеха покрай кораба на безопасно разстояние. Малко след това Айла чу вик. Огледа се. Отначало видя само носещи се по водата останки — обгорял плетен стол и парчета от дъски, после до тях изплува глава.