Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 41

Развесели се, когато по-късно научи, че двама представители на Белведере, неговия дом за повече от век, ще се присъединят към експедицията. „Белведере!“, възкликна спонтанно. „Боже, каква гадна дупка!“. Отдавна не си беше спомнял за станцията. За него тя беше затвор. В сравнение с нея марсианските колонии, въпреки недостатъците им, приличаха на курорт. И както вървяха нещата преди да се махне, беше му ясно, че религиозните маниаци, управляващи Белведере, щяха да затегнат гайките още по-зле. В паметта му изплува и Карла Глайк. Не го интересуваше кой знае колко сполетялата я участ. За момент се зачуди какво ли е станало с неговата „присадка“…

— Прослушвай предаванията — каза на Ашли. — И ми кажи, ако се случи нещо интересно. Ще отида в работилницата, за да започнем с Карл онези сеизмични приспособления. После ще си почина, ако нямаш нищо против.

— Може — вяло каза Ашли.

— Здрасти, сладурче! Върнах се! — пресилено весело извика Майлоу на влизане в хола.

Тайра стоеше с гръб към него до прозореца. Той видя как се напрегнаха мускулите на врата й от звука на неговия глас. Беше облякла дълга бяла нощница от синтетична коприна. Не се обърна. Той прескочи стаята и застана зад нея.

— Какво? Нима не чувам писъци на радост от моето завръщане? Нима не показваш колко си щастлива, че повелителят на твоето сърце пак е с тебе?

Тя мълчеше и не помръдваше. Той я хвана за раменете и леко я завъртя с лице към себе си. Тя упорито отбягваше погледа му. Майлоу видя, че синината около дясното й око бързо избледнява. Докосна я с върховете на пръстите си. Момичето се сви.

— Горкичката Тайра — меко каза той. Хвана я за ръцете и ги обърна с дланите нагоре.

Белезите на китките също зарастваха бързо. Преди месец тя направи опит да се самоубие. Когато отново дойде на себе си, той я увери, че ако пак направи същото, ще откъсне някой крайник на любимия й Шан. А ако наистина се самоубие, ще го пребие до смърт, но много бавно. Нямаше повече опити.

— Погледни ме — заповяда той.

Тя вдигна глава. Само страх запълваше големите кафяви очи. Приличаше на ужасена малка сърничка.

— Защо толкова ти харесва, когато ме боли? — попита тя тихо, почти без дъх.

Въпросът му се стори забавен. Защото, каза си, твоята безпомощност, смирение, уязвимост, твоето безсилие просто ме предизвикват да ти причинявам болка. Все пак е странно — при повечето бозайници, например вълците, проявеното подчинение, като подлагане на корема или гърлото пред противника, караше нападателя от същия вид да спре. Но при хората… е, при мъжете всяка проява на кротост често имаше точно обратното въздействие. Той каза: