Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 38

— Нямаме движители отляво! — изкрещя един от рулевите. — И губим височина!

Емил се спусна презглава по стълбата.

— Жан-Пол, горе е пълен хаос! Секции три и четири горят! Какво да правим?

Вперил поглед в града, откъдето още стреляха по тях, Жан-Пол каза мъртвешки спокойно:

— Вече нищо не можем да направим. Край. Май не е било писано да бъда Небесен Господар. — И добави с по-силен глас: — Кажете на хората да скачат от кораба…

Посегна към микрофона и в същия миг се чу невероятен звук. Ударът беше толкова страшен, че го хвърли към задната част на пункта за управление. После — нищо.

— Жан-Пол! Жан-Пол! Трябва да се опомниш!

Някой го пляскаше по лицето. Той с мъка поотвори слепналите си клепачи. Ушите му бучаха. Дим навсякъде. Закашля се. Емил стоеше приведен над него. В лявата му буза зееше разкъсана дупка. Жан-Пол виждаше през нея зъбите на Емил.

— Какво стана? — изхриптя той.

— Тук избухна снаряд. Всички останали са мъртви, корабът е неуправляем. Моля те, стани… — Емил се задави, — … защото скоро ще се блъснем във водата…

Той силно дръпна Жан-Пол, който успя някак да се задържи на краката си. Подът беше остро наклонен наляво. Двамата се затътриха към стълбата. През дима Жан-Пол успя да види, че липсва цялата предна част на пункта за управление. Един от рулевите лежеше на пода — месо и кости, смътно напомнящи човешко тяло. Другият рулеви беше изчезнал, сигурно взривът го е изхвърлил навън. Прекрачиха трупа на инженер, проснат пред стълбата. За разлика от рулевият като че не беше ранен, но личеше, че е мъртъв. Жан-Пол почти успя да се хване за парапета, но мощен взрив разтърси „Господаря Монкалм“ и носът му веднага се заби надолу. И той, и Емил се затъркаляха по пода.

Жан-Пол напразно опитваше да спре неумолимото си плъзгане към дупката. Въздушният кораб сякаш се изправяше на носа си. Видя тялото на рулевия да изчезва в зейналия отвор. Чу Емил да вика нещо до него, отведнъж и той се стрелна надолу през пустотата наоколо. Запищя.

Глава десета

Небесният Ангел висеше неподвижно на около хиляда крачки над ледения шелф Рос. Денят беше чудесен, синьото небе сияеше отгоре. Няколко лазерни лъча се забиваха отвесно надолу от Небесния Ангел и над леда се кълбеше пара. В залата за управление Майлоу Хейз не можеше да сдържи разочарованието си, загледан във все по-гъстия облак пара.

— Говняна работа! — промърмори той.

— Същото е като преди — кисело каза Ашли.

— Виждам — отвърна Майлоу.