Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 37

Много малка част от снарядите бяха прехванати от лазерите на въздушния кораб. В себе си Хедън изпитваше безкрайно самодоволство. Не само идеята му как да надхитри автоматичната защита на Небесния Господар проработи. Той си и отмъсти.

Когато преди години „Ароматният бриз“ не се появи в очакваното време, а после тайнственото му отсъствие се проточи, Хедън предложи да използват отдиха от Небесния Господар за създаване на някаква по-действена защита срещу него. Повечето хора изразиха съмненията си. Лазерната защита правеше всеки Небесен Господар неуязвим. Системата унищожаваше наближаващите въздушния кораб обекти, ако бяха по-големи от малокалибрен куршум, освен когато бяха живи организми или в тях имаше живи същества над определени размери (предполагаха, че трябва да са по-големи от дребна птичка). Тази хуманна система беше остатък от отдавнашния период преди Генетичните войни, когато гигантските дирижабли били използвани и като евтин транспорт, и като въздушни убежища от природни бедствия. Небесните хора превзели корабите след Генетичните войни, за да избягат от върлуващите епидемии, в нито един случай не успели да си осигурят пряко управление на лазерите.

Уверен, че имат технологичните възможности да създадат не много съвършени, но разрушителни артилерийски снаряди, Хедън първо помисли дали да не сложи в тях малки животни, но един от инженерите го увери в неспособността им да преживеят достатъчно дълго, за да бъдат полезни. До момента, в който щяха да ги забележат сензорите на въздушния кораб, ускорението при изстрелването на снарядите би ги убило. Хедън не спря да си блъска главата върху този проблем и накрая му хрумна решение. В Палмира нямаше квалифицирани генинженери, но някои от техниците достатъчно добре познаваха биологията, за да поддържат работата на различните изкуствено създадени микроорганизми. Използваха ги за какво ли не — от опресняването на морската вода до производството на бира. По настояване на Хедън те го снабдиха с органичен материал, който можеше да оцелее достатъчно дълго, ако бъде подхранван редовно. Хедън и помощниците му сложиха този материал в специално приспособените снаряди. Изпитанията със стрелби показаха, че този вид живи същества може да понесе шока при ускорението на снарядите, но това още не беше доказателство, дали ще заблудят сензорите на Небесен Господар. До този ден…

— Гледайте! Запали се! — силно извика някой до Хедън.

Пламъците поглъщаха едната страна на Небесния Господар, докато той бавно обръщаше над океана. Хедън чуваше високия вой на движителите, напрегнати до край да тласкат по-бързо грамадното туловище, но вече беше късно за това. Един или няколко снаряда бяха проникнали в газова секция, запълнена с водород. А може би, предположи Хедън, в целия кораб вече има само водород. Ако предположението му се окажеше вярно, хората в кораба едва ли имаха шансове да оцелеят. Внезапно радостната му възбуда се изпари. Хора, много хора след малко щяха да загинат, и точно той причини смъртта им. И не само мъже, жени и деца също. Какво че бяха Небесни хора, вековните потисници на неговия народ, нали си оставаха човешки същества? Толкова нелепо беше хората пак да се избиват помежду си, докато светът наоколо агонизираше. Огънят се разпростираше по корпуса, един движител се откъсна и бавно премятайки се потъна във водата. Хедън се чудеше откъде се появи този Небесен Господар. Явно това не беше „Ароматният бриз“. Цветовете бяха други. Дали щеше да се чувства толкова потиснат от съдбата на обречения кораб, ако знаеше, че и безпощадният военачалник Хорадо е там? Едва ли…