Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 32

— Не разбирам… с тези огромни нокти като кинжали и със зъби като техните… И защо точно сега са им потрябвали оръжия? Никога преди не са искали.

— Нали точно за това мисля, татко. Тигър пак ми направи знака за опасност. Като миналата седмица. Хвана ме за ръката и посочи към вътрешността на океана. Има и нещо друго. Винаги го придружават две жени. Май са му нещо като слуги. А днес с него беше само едната.

— За това би могло да има хиляда различни причини — каза Хедън.

— Да, но взето накуп с всичко останало, струва ми се лош знак. Както и неговите белези.

— Белези ли?

— Отпред на гърдите има доста неприятни дълги драскотини. Изглеждаха пресни. Разтреперих се, защото той е почти брониран. И другите мъже имаха белези. Не знам от какво са, но не са нито от акули, нито от морски червеи.

Хедън пиеше бирата си в мълчание. Накрая проговори:

— Ти си наистина угрижена от всичко това, нали?

— Да. Но май само аз, ако не броим Джулай и Кел. Всеки път, щом се опитам да поговоря с Лил Уивър, той гледа да се отърве от мен. И ти правиш същото. Само посещението на космическите ни приятели ви занимава. Добре, знам какво историческо събитие е това, знам какво може да означава за Палмира, но не бива да пренебрегваме всички останали важни проблеми.

Той въздъхна.

— Е да, признавам — само космическите хора са ми в главата, но наистина е трудно да мислим сега за нещо друго. Това ми дава надежда, Айла, надежда. За първи път от толкова дълги години насам отново вярвам, че имаме бъдеще. Разбира се, не включвам и себе си. Говоря за тебе, за Палмира, за човечеството.

Нещо се сви в душата на Айла. Не й харесваше, когато той дори мимоходом споменаваше неотдавнашния си юбилей и какво означаваше тази дата. Никога не беше говорила направо с него, макар да знаеше — той е готов за това. Тя отбягваше и мисълта за възрастта му. Ужасяваше я сигурността, че той би могъл да умре по всяко време през следващите пет години. Тя бързо допи бирата си и стана.

— Ще си легна. Утре ще правим оглед на външната стена и искам да започнем рано. Но моля те, говори с Лил за морските хора.

— Ще говоря, мила. Обещавам ти.

— Добре.

Тя припряно се махна от верандата, даже забрави да го целуне за лека нощ.

Баща й я разтърси, за да се събуди по-бързо. В светлината на утрото той й се стори твърде мрачен, веднага я обзеха лоши предчувствия.

— Какво има? Добре ли си? — напрегнато попита тя.

— Добре съм… поне физически, но трябва веднага да станеш. Обявиха тревога.

Едва сега тя осъзна, че се чува воят на сирените.

— Да не е?…

Той кимна навъсено.

— Да, преди малко радарът е засякъл приближаването му. Все още е далече вътре в океана, но идва точно към нас. Небесен Господар е.

Жан-Пол потриваше четината, набола по хлътналите му бузи. Оглеждаше замислено разположеното на брега селище.

— Наглед добре си живеят. И този град е голям. Много по-голям от който и да е в предишната ни територия в Канада. И откакто напуснахме Канада, също не сме виждали нещо с такива размери.

До него Емил свали бинокъла от очите си и каза с трескава възбуда: