Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 33

— Ако съдим по броя на къщите, населението е към пет хиляди. Има няколко малки фабрики. И твърде обширни обработени земи. Виж… — той сочеше морето под тях. — … онези съоръжения. Приличат ми на цяла система за морска защита, заедно с рибни басейни. Тези земни червеи добре си организират работата.

Жан-Пол се съгласи с Емил, който стана негов заместник след смъртта на Клод. Тази разпростряла се общност наистина изглеждаше най-добре организираната, и най-процъфтяващата от всички, които беше виждал.

— Те нямат Небесен Господар — промълви той във внезапно озарение, — отдавна не са имали. Затова са натрупали това богатство.

— Може и да си прав — каза Емил. — Но сега имат Нас. В кораба все още разполагаме с предостатъчно бомби. Ще пуснем три-четири, за да им покажем, че сме сериозни хора. После ще пратим долу голяма въоръжена група и ще отмъкнем всичко, що става за ядене.

— Да, май няма друг начин — с нежелание процеди Жан-Пол.

В предишните времена, когато „Господарят Монкалм“ и благородниците му управляваха въздушния кораб, той въобще не се замисляше за съдбата на земните жители. Естествено, презираше благородниците, но животът му на войник беше уютен и лесен. Смяташе, че е редно Небесните хора по право да властват над онези, които бяха обречени от съдбата да се борят за живота си на отровената от зарази земя. Но откакто „Господарят Монкалм“ беше превзет на свой ред и омразната програма на Ашли се настани да заповядва в него, мнението му за властниците и подвластниците се промени, дори когато трябваше да наложи желанията си на някакви земни червеи…

— Какво означава това „Май“? — с недоумение попита Емил. — Всички гладуваме, включително и ти. Я се погледни, само кожа и кости си! Да не искаш пак да ловим риба?

Не, Жан-Пол твърдо не възнамеряваше да опитват отново с риболова. Катастрофалният край на единственият им опит още режеше като нож паметта му. Прилошаваше му всеки път, щом си спомнеше как безпомощно гледаше хората си да гинат един по един в пипалата на главоногото. Неколцина още се задържаха на платформата, когато въжетата се скъсаха от напрежението и тя пльосна във водата. Жан-Пол безмълвно гледаше, докато чудовището отмъкна и последните мъже. Чак тогава каза грубо „Пуснете бомби!“ Но докато хвърлят няколко бомби в океана, гадната твар беше изчезнала и Жан-Пол се съмняваше, че са й навредили.

Усети, че Емил го е хванал за ръката.

— Всеки ден губим хора от болести и недохранване — настояваше Емил. — Да попаднем на такова място е Божи дар! Да, само Бог ни изпрати тук! И трябва да приемем този дар! Нима имаме някаква друга възможност?

— Можем да ги помолим да ни дадат храна — тихо каза Жан-Пол.

Емил го погледна ужасено.

— Скъпи ми приятелю, недояждането вече ти замъглява мозъка! Да ги помолим ли? Да ги помолим? И си мислиш, че ей така ще ни поднесат храната? Доброволно ще я дадат на Небесни хора?

Жан-Пол въздъхна.

— Няма, разбира се, ти си прав. Подгответе групата за слизане… и бомбите. Ще атакуваме колкото можем по-скоро.

Глава девета