Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 28

— Веднага направете каквото ви казах! — гласът му се пречупи почти в писък.

Един от инженерите тичешком дойде при него.

— Виж! — Жан-Пол посочи надолу.

Огромно сиво-бяло туловище се подаваше над водата. На дължина надхвърляше платформата поне четирикратно. От водата се надигнаха пипала. Един от мъжете ги видя… предупреди останалите. Жан-Пол ги видя да скачат, сочеха и размахваха ръце трескаво. Знаеше, че освен няколко ножа нямат никакво оръжие. Трябваше да им каже да вземат пушки. Но кой би могъл да предвиди това?…

Платформата започна да се издига нагоре, но вече беше късно. Дебело пипало се увиваше по едно от въжетата. По-малки пипала опипваха краищата на платформата. Жан-Пол усещаше как трепери подът на пункта за управление.

— Света Марийо… — прошепна инженерът.

Платформата вече не се издигаше. Сега се накланяше на една страна. Едно от по-дребните пипала се уви около рибар, вдигна го и припряно го отмъкна под водата. Второ от големите пълзеше нагоре по въжето.

— Жан-Пол! — извика Марсел. — Товарният оператор казва, че не може да вдигне платформата! Онова същество тежи няколко тона! Пита какво да прави!

„Какъв уместен въпрос“, помисли Жан-Пол, докато още двама мъже бяха отнесени от платформата.

Джан седеше и си бъбреше с Дейвин. Внезапно й хрумна причината програмите да я задържат в Шангри Ла. От самото начало тя беше сигурна, че не е от милосърдие, дори не е и за доброто на Робин. Досега си въобразяваше, че въпросите им за нейното минало са обикновена програмирана проява на „вежливост“, но изведнъж всичко й стана ясно. За програмите тя беше източник на скъпоценна информация. От векове Шангри Ла си оставаше откъснат от света. А за да изпълняват основната си задача — защитата на Елоите, колкото е възможно по-добре, програмите имаха остра нужда от сведения за по-скорошни събития и сегашното състояние на планетата. Така можеха да преценят какви са вероятните опасности за Елоите.

— Какво казваше всъщност? — попита Дейвин, изглеждаше озадачен от мълчанието й.

— Извинявай, просто си припомних нещо — бързо каза тя, още ядосана на себе си, че не е видяла толкова време очевидното.

Досега описваше всекидневието в малката общност на Минерва, единственият остатък от някогашната свръхдържава на феминистки. Дейвин като че проявяваше особен интерес към мъжете на Минерва и с новото си прозрение за мотивите на програмите, тя се зачуди защо.

— Ти ме питаше за нашите мъже… какви са като личности?

— Питах те, дали и в това променено по определен начин състояние, те запазваха способността си да извършват физическо насилие? — повтори Дейвин.

— На теория не, обаче…

Тя пак се запъна, спомените се нижеха един след друг. Сякаш пак преживяваше онзи ужасен ден, в който „Господарят Панглот“ хвърли бомбите върху Минерва и Небесните воини се спуснаха с парашути да довършат касапницата. Припомни си и своето стъписване, въпреки всичко друго преживяно, когато видя неколцина от мъжете на Минерва с оръжие в ръце. Това противоречеше на всичко чуто за същността на тези мъже, след като Майката Богиня ги бе променила.