Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 106

— Другото хубаво нещо е, че не усещам проклетия катетър.

Усмихна се измъчено. Нейната усмивка не беше по-малко насилена. Убийствено тежко й беше да гледа страданията му. Тя каза:

— Малко време остана, докато кацнат гостите ни от Космоса. Сигурна съм, че татко ще се окаже прав — те знаят повече за медицината от нас. Ще могат да ти помогнат.

— Аха, не се съмнявам.

— Наистина, така мисля.

Той хвана ръката й.

— Знам, мила. Но каквото и да ми говорите ти, баща ти и лекаря, достатъчно добре съзнавам какво ми се случи. Тази парализа не е „временна“ и шансовете да изпълзя от ямата не са особено големи. Виждам го в очите на лекаря… и на Лон. Онези от Космоса би трябвало да са чудотворци, за да направят нещо за мен.

— А виждаш ли същото в моите очи… както при татко и Стивън?

— Не. Само надежда и любов. Прекалено силно ме обичаш, за да видиш истината.

— Освен това вярвам, Жан-Пол. Ти ще се пребориш за живота си, а космическите хора ще могат да ти помогнат.

— Надявам се. Но искам да бъда честен с тебе, Айла. Ако не успеят да ме оправят, не мисля, че бих продължил… каквото съм сега.

— Не ми говори така! — разгорещи се Айла. — Така би говорил… един страхливец!

— Страхливец ли? — Той се усмихна леко. — Ами да, може и да съм страхливец, щом бих предпочел да умра, отколкото да се влача така с години — безпомощен и безполезен. И като си помисля, че никога няма да се любя с тебе… Не мога да преглътна всичко това, значи сигурно съм страхливец.

Очите й горяха от напиращите сълзи.

— Престани, моля те.

— Прости ми. Хайде, нека да поговорим за нещо друго. Каквото и да е. Например, какво става с онези дълбоководни приятелчета? Показаха ли си зъбките отново?

Тя изтри очите си и каза:

— Да. Снощи. Цяла група преминала през външната стена и нападнала рибните ферми. Много поразии са направили, а и изяли доста риба. Едва тази сутрин открихме какво е станало. Джулай поведе ловна група след тях. Още не знам дали са имали късмет. Даже не знам дали са се върнали.

— Звучи зле.

Тя забеляза, че гласът му отслабва.

— Така е. Да се надяваме, че космическите хора ще ни помогнат и в това.

— Май прекалено много разчитате на тях.

— Знам. Започнах да говоря като татко и Лил. Но ние наистина имаме нужда от помощ. Твърде много неща отиват на зле напоследък, твърде бързо. Палмира не би могла да оцелее дори още десетина години, ако не получим помощ отвън.

Клепачите му се притвориха и тя помисли, че е заспал, но той заговори, без да отваря очи.

— Ами какво стана… с моите хора? Изгониха ли ги вече?

— Да. На зазоряване. Заведоха ги под охрана до границата на нашите земи. Дадоха им храна, вода и няколко пушки, казаха им къде са заровени боеприпасите, после ги изведоха през портата. По брега се намират някои недокоснати от пустошта места. Има надежда да стигнат до някое от тях.

— Да, разбира се — каза Жан-Пол със затворени очи.

Тонът му означаваше „ако можеш да повярваш в това, значи всичко е възможно в този свят“.