Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 102

Пронизително свистене прониза въздуха, земята се разтресе от падането на дървото. Джан спря и се обърна. Върхът беше между нея и Робин, който стоеше и гледаше. Листата още шумоляха, пипалата потръпваха, но слабо.

— Стреляй — каза на Робин и насочи лъча в короната на дървото.

Когато овъглената твар затихна, Робин внимателно я заобиколи и дойде при Джан.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той и смръщи нос от острата смрад. Джан се закашля.

— Камшично дърво. Но досега не бях виждала толкова голямо. И никога не съм виждала някое да вади корените си от земята и да върви.

— Камшично дърво? Какво означава това?

— Още една весела играчка, наследство от Генетичните войни. Хибрид между растение и животно. Може би е повече животно, отколкото растение. Наподобява различни видове дървета. Когато животно или човек мине наблизо, то ги хваща с пипало, набучва ги на шиповете си и бавно изсмуква телесните им течности, докато от тях остане само суха обвивка. После ги захвърля надалече, за да не уплаши следващата жертва. Ти имаше късмет, че не опита целия процес.

— Знам — каза той и обърса потните сажди от челото си. — Ако не беше извикала навреме…

— Видях движение. Дотогава въобще и през ум не ми минаваше, че може да е камшично дърво. Казах ти, не бях виждала толкова голямо.

— Нов вид ли е? Или мутант?

— Нещо такова трябва да е. Около Минерва камшични дървета се намираха в изобилие, но не съм чувала някой да е виждал гадините да ходят. — Тя пъхна пистолета под колана си. — Ще трябва да вземем проба от него, преди да тръгнем, но нека изчакаме малко. Искам да съм сигурна, че е мъртво, преди да се разхождаме около него.

— И на мен ми се иска да съм сигурен.

Стигнаха до края на площада, Джан намръщено се оглеждаше. После лицето й се проясни.

— Май вече знам къде сме. Това е северната страна на площада. — Тя се обърна и посочи покритите с гъбички развалини на голяма сграда.

— Това преди беше Залата за събрания. Помня, че видях прякото попадение на бомбата в нея. — Пак застана с лице към площада. — А там… — Сочеше една от големите ями. — … там беше платформата… където Началничките, сред тях и майка ми, стояха, за да отдадат официално почит на Небесния Господар, когато идваше да си прибира данъците. Там също падна бомба. Повече не видях майка си…

Гласът й се прекърши. Робин я прегърна.

— Не мисли за това, щом те наранява.

Тя се притисна в него.

— Трябва. Дължа това на паметта на моята майка. И на останалите. Алза, Хелън, Саймън… даже на Марта.

— Марта ли?

Джан се усмихна едва забележимо.

— Марта беше шимпанзе.

— Близка приятелка или даже член на семейството?

Джан се разсмя въпреки настроението си.

— По-скоро наемна работничка — каза тя, спомняйки си малко гузно колко често се ядосваше на Марта. — Майко Богиньо, сякаш е било толкова отдавна…

Тя се дръпна от Робин и отново огледа площада. Махна с ръка към отсрещната му страна.

— Това е кръчмата, каквото е останало от нея. Бях на покрива й през онзи ден… когато се случи бедствието. След като изстреляхме нашите жалки ракети по „Господаря Панглот“, започнаха да падат бомбите. Видях как една от тях проби покрива на кръчмата, после и аз пропаднах в дупката… — Посочи друго място. — Голямата яма, ей там… Там беше храмът на Майката Богиня. Беше направен изцяло от дърво… свещено дърво… значи е изгорял до въглени и пепел.