Читать «Небесният огън» онлайн - страница 625

Присвил очи, той притисна длан към хълбока си, в старата полуизцерена рана. Щипеше, сякаш усилията му я бяха отворили. Щипеше го по цялото тяло, от десетките кървящи ухапвания. Това не беше се променило. Кървавите разкъсвания по палтото и брича още си бяха там. Той сам ли бе успял да превърне водата отново във въздух? Или някоя от отчаяно мятаните от него стрели бе прогонила Рахвин, или дори го беше убила? Нямаше значение, освен ако не се окажеше последна.

Той изтри кръвта от очите си и огледа прозорците и терасите и високата колонада в другия край на градината. По-скоро — понечи да ги огледа, защото нещо привлече очите му. Под колонадата много смътно успя да различи гаснещите дири на сплит. Оттук можеше само да разбере, че е вход, но за да види какъв е и накъде отвежда, трябваше да се приближи. Той се затича през градината, лъкатушейки между изпопадалите дървета. Следата почти се беше стопила — трябваше да бърза.

Изведнъж залитна, падна и чакълът одраска дланите му. Не можеше да види нищо, което да го е препънало. Почувства се замаян, все едно че го бяха ударили по главата. Опита се да се изправи, да достигне до следата. И усети, че тялото му се гърчи. Дълги косми покриваха дланите му, пръстите му като че ли се свиваха и потъваха навътре в дланите. Ръцете му се бяха превърнали почти в лапи. Капан. Рахвин не беше избягал. Порталът беше капан и той бе влязъл в него.

Отчаянието се впи в Празнотата. Ръцете му. Бяха ръце. Почти ръце. Насили се да се изправи. Краката му бяха някак странно криви. Верният извор се заоттича; Празнотата се сви. Жилки на паника лумнаха отвъд безчувствената пустота. Съществото, в което Рахвин се мъчеше да го превърне, не можеше да прелива. Сайдин започна да се изплъзва, да изтънява, все по-тънък, макар и извличан през ангреала. Околните тераси се взираха в него празни, колонадата — също. Рахвин трябваше да е зад един от каменните первази, но зад кой? Този път нямаше сили за стоте мълнии. Само една. Толкова можеше. Ако го направеше бързо. Кой от прозорците? Той се напъна да се удържи в себе си, напрегна се да привлече сайдин в себе си, всяко петънце на покварата прие с охота като доказателство, че все още удържа Силата. Залитайки, търсейки напразно с очи, той изрева името на Рахвин. Прозвуча като рев на звяр.

Теглейки Могедиен, Нинив зави на ъгъла. Пред нея някакъв мъж се скри зад следващия завой и стъпките му отекнаха след него. Вече не знаеше от колко време следва тези стъпки. Понякога бяха затихвали и трябваше да изчаква, за да ги чуе отново и да определи посоката. Понякога, когато спираха, ставаха неща; не беше ги видяла с очите си, но веднъж дворецът закънтя като камбана, друг път косата на главата й понечи да щръкне във въздуха, който запращя, а пък веднъж… Нямаше значение. Успя да мерне силуета на мъжа с ботушите. Не можеше да е Ранд, в това черно палто. Ръстът беше като неговия, но беше твърде едър и твърде широк в кръста.