Читать «Небесният огън» онлайн - страница 626

Затича се. Твърдите й селски обуща отдавна се бяха превърнали в кадифени пантофи, за да стъпват безшумно. Ако тя можеше да ги чуе, и той щеше да ги чуе. Задъханото дишане на Могедиен беше по-силно от стъпките им.

Нинив стигна до завоя, спря и надникна предпазливо иззад ъгъла. Държеше сайдар — през Могедиен, но беше неин — готова да прелее. Не се наложи. Коридорът беше пуст. В далечния му край в стената се виждаше врата сред прозорци, обрамчени с каменни арабески, но не мислеше, че мъжът е стигнал чак дотам. По-наблизо, надясно преминаваше друг коридор. Тя се забърза към него и отново надникна предпазливо. Пусто. Но малко зад пресечката на коридорите нагоре се виеше спираловидно стълбище.

За миг тя се поколеба. Онзи се беше забързал нанякъде. Коридорът отвеждаше назад, откъдето бяха дошли. Възможно ли беше да тича толкова само за да се върне назад? Значи нагоре.

Тя придърпа Могедиен и бавно се заизкачва по стъпалата. Не чуваше нищо освен почти истеричните дихания на Отстъпницата и ударите на кръвта в собствените си уши. Ако се озовеше лице в лице с него… Знаеше, че той е там, някъде напред. Изненадата трябваше да е на нейна страна.

На първата площадка спря. Коридорите тук бяха огледално отражение на онези долу. И също така бяха пусти и тихи. Нагоре ли се беше качил?

Стълбището под краката й леко потръпна, сякаш дворецът беше ударен от някакъв огромен таран, после още веднъж. И отново, когато тоягата от бял пламък се провря през един от каменните прозорци, изсвистя диво нагоре под ъгъл и после угасна, преди да пререже тавана.

Нинив преглътна и замига в напразно усилие да отмахне от взора си бледовиолетовото ветрило, увиснало пред очите й като спомен за видяното. Това трябваше да е Ранд, мъчещ се да порази Рахвин. Ако се бе озовала малко по-близо, Ранд неволно щеше да я засегне. Ако продължеше така, можеше да я удари където и да се намираше, без изобщо да разбере.

Трусовете бяха престанали. Очите на Могедиен светеха от ужас. По това, което Нинив усети през ай-дам, чудо беше, че жената все още не се гърчеше по пода с писъци и с пяна на устата. Самата Нинив изпитваше желание да запищи. Насили се и стъпи на следващото стъпало. Нагоре беше толкова добре, колкото във всяка друга посока. Втората стъпка не се оказа много по-лесна. Бавно обаче. Нямаше нужда да се натъква на него съвсем ненадейно. Могедиен я следваше като пребито псе, цялата разтреперана.

Нинив обгърна сайдар толкова пълно, колкото можеше да удържи Могедиен, до предела, на който сладостта му се превърна почти в болка. Това беше предупреждението. Още малко и щеше да стигне точката, след която щеше да се окаже повече, отколкото можеше да поеме, точката, при която щеше да се усмири сама, да изпепели в себе си способността да прелива. Или в Могедиен, при тези обстоятелства. Може би и в двете. Което и да се случеше, сега то щеше да е равно на гибел. Но до този предел се задържа, вкопчи се в… живота… изпълващ я като натиск на игла от светлина, опряна в кожата й, малко преди да я прониже. Толкова можеше да обгърне, яко преливаше сама. Двете с Могедиен бяха почти еднакво могъщи в Силата — Танчико го беше доказал. Достатъчно ли беше? Могедиен бе настояла, че мъжете са по-силни. Рахвин във всеки случай — Могедиен познаваше него, — а не изглеждаше възможно Ранд да оцелее толкова дълго, ако и той не беше поне толкова силен. Не беше честно мъжете не само да имат мускули, но да са по-мощни и в Силата. Айез Седай в Кулата винаги бяха казвали, че са им равни. Просто не беше…