Читать «Небесният огън» онлайн - страница 627

Глупости! Тя вдиша дълбоко и дръпна Могедиен от последното стъпало.

И този коридор беше пуст. Тя пристъпи до пресечката със следващия и надникна. И ето го — там. Висок мъж в черно, едър, с два бели кичура като крилца в тъмната му коса, надничащ през витите прорези на един от каменните парапети към нещо долу. Лицето му се беше напрегнало в усилие, но като че ли се усмихваше. Красиво лице, също като на Галад, но за него дишането й не се учести.

Това, към което се взираше — Ранд вероятно? — беше погълнало изцяло вниманието му, но Нинив все пак не му остави шанс да я забележи. Долу можеше да е Ранд. Нямаше как да разбере дали Рахвин прелива, или не. Тя изпълни коридора около него с огън от стена до стена, от пода до тавана, изливайки в него всичкия сайдар, който държеше, огън толкова жежък, че и камъкът запуши. Зноят я накара да отскочи назад.

Рахвин изкрещя сред пламъка — беше един-едничък пламък — и се олюля надалече от нея, там, където коридорът се превръщаше в пътека с колони. Един удар на сърцето, по-малко дори, докато тя все още бе стиснала очи от жегата, и той се изправи сред пламъка, обкръжен от чист въздух. До последната частица сайдар се беше вляла в този огнен пъкъл, но той бе успял да го задържи. Можеше да го види през пламъка — той придаваше червеникав оттенък на всичко, но можеше да го види. Пушек се вдигаше от овъгленото му палто. Лицето му беше съсухрена отломка плът, едното му око бе станало млечнобяло. Но и двете очи не гледаха с добро, когато се извърнаха към нея.

Никакво чувство не достигна до нея през каишката на ай-дам. Само тежка тъпота. Стомахът на Нинив се сви. Могедиен се беше предала. Предала се беше, защото смъртта ги гледаше в очите.

В прозореца над Ранд лумна пламък и затанцува към колонадата. И борбата вътре в него внезапно секна. Той беше самият себе си — така внезапно, че се изуми. Беше се вкопчил отчаяно в сайдин, мъчейки се да задържи поне частица от него. Сега Силата отново нахлу в него като лавина от огън и лед, от която коленете му омекнаха, накара Празнотата да затрепери от болка.

Рахвин залитна навън, с гръб към колонадата, с лице, обърнато към нещо вътре. Загърчи се сред огъня, но все пак някак успя да се задържи, сякаш недокоснат. Ако сега беше недосегаем, преди малко не беше. Само очертанията на фигурата, невъзможността тя да бъде нещо друго подсказаха на Ранд, че е той. Отстъпникът се бе превърнал в овъглено туловище, в напукана червена плът, която можеше да затрудни и най-могъщия Церител. Агонията сигурно беше смазваща. Само че Рахвин можеше да е вътре в Празнотата, сред тези изгорели човешки останки, загърнат в пустошта, където телесната болка беше далечна, а сайдин — подръка.