Читать «Небесният огън» онлайн - страница 613

„Само аз съм — помисли си Нинив. — Сигурно изобщо няма да мога да прелея. А съм само аз.“

Да надигне крак за първата стъпка бе все едно да го измъкне, затънал до коляно в мазна тиня, на втората се олюля с не по-малко усилие. Към Могедиен.

— Пощади ме — проплака Нинив. — Моля те. Не ме наранявай. — Мраз пробяга по нея. Биргит я нямаше. Едно детенце, може би на три-четири годинки, в късо бяло елече и широки жълти гащи стоеше на мястото и и си играеше със сребърно лъкче колкото играчка. Момиченцето отметна златната си плитка, прицели си в Нинив и се изкикоти, а после пъхна пръстче в устата си, сякаш разколебано дали не е направило нещо лошо. Нинив се срути на колене. Успя някак да продължи пълзешком, протягаше умолително ръце и хлипаше. — Моля те. Не ме наранявай. Моля те. Пощади ме. — И не спираше да се тътри към Отстъпницата, като премазана пчела, пъплеща в праха.

Могедиен я изгледа мълчаливо, после каза:

— Някога си мислех, че си по-силна. Сега разбирам, че всъщност ми харесва да те гледам на колене. Почти се справяш, момиче. Не че допускам, че имаш достатъчно кураж да се опиташ да откъснеш моята коса… — Хрумването сякаш я развесели.

Ръката на Нинив се люшна на един разтег от Могедиен. Трябваше да стигне. Беше сама. Сама и в Тел-айеран-риод. Образът се оформи в главата й и ето че това, което й трябваше, се появи — сребърна гривна, обвила протегнатата й китка, сребърна каишка, свързваща я със сребърен нашийник около врата на Могедиен. Ай-дамът, който бе закрепила в главата си, и Могедиен го носеше, Могедиен и ай-дам, част от Тел-айеран-риод, който тя закрепи във формата, която искаше. Знаеше донякъде какво да очаква — някога за кратко беше сложила на ръката си гривна на ай-дам, във Фалме. По някакъв странен начин усещаше Могедиен така, както усещаше собственото си тяло, собствените си чувства, като две цялости, всяка отделна, но и двете в главата й. Нещо, за което само се беше надявала, защото Елейн бе настоявала, че е точно така. Това наистина представляваше връзка — тя можеше да усети Извора през другата жена.

Ръката на Могедиен посегна към нашийника и очите й се ококориха. Ярост и ужас. Яростта повече от ужаса, отначало. Нинив ги почувства почти все едно че бяха нейни. Могедиен трябваше да знае какво е нашийникът с каишката — и въпреки това се опита да прелее; в същото време Нинив усети леко отместване в себе си, в ай-дам, когато другата жена се опита да наклони Тел-айеран-риод към себе си. Потискането на усилието й беше лесно — ай-дам наистина беше връзка, но под контрола на Нинив. Самото осъзнаване на това направи нещата по-лесни. Нинив не искаше да прелее тези потоци, затова те не се преляха. На Могедиен щеше да й е по-лесно да понечи да вдигне планина с голи ръце. Ужасът надви яростта.

Нинив укрепи в ума си съответния образ и се изправи. Вече не само си представяше Могедиен окаишена, тя знаеше, че Могедиен е окаишена, толкова сигурно, колкото знаеше собственото си име. Усещането за отместване обаче, за това как кожата й настръхва, не си отиде.