Читать «Небесният огън» онлайн - страница 611

Защо бе скочила в Джурийн? Много просто. Отговорът дойде още щом си го помисли. Джурийн беше единственото място, което й беше достатъчно познато, за да може да скочи в него в Тел-айеран-риод и в същото време беше сигурна, че Могедиен не го знае. Тук бяха престояли едва час, и то преди Могедиен да научи за съществуването й, и беше сигурна, че нито тя самата, нито Елейн бяха споменавали някога за него нито в Тел-айеран-риод, нито будни.

Но това пък пораждаше друг въпрос. По-точно, донякъде същия. Защо Джурийн? Защо просто не беше излязла от Съня и да се събуди в собственото си легло, такова, каквото си беше, макар миенето на чинии и търкането на подове отгоре на всичко останало да я изморяваха толкова, че заспиваше права? „Все още мога да изляза.“ Могедиен я беше видяла в Салидар, стига онова наистина да беше тя. Сега вече Могедиен знаеше за Салидар. „Мога да кажа на Шериам,“ Как? Да признае, че учи Сюан? Бяха й забранили да пипа тер-ангреалите, освен в присъствието на Шериам и другите Айез Седай. Как Сюан ги взимаше всеки път, когато й потрябваха, това Нинив не знаеше. Не, изобщо не се боеше от няколко часа повече с ръце до лактите в горещата вода. Боеше се от Могедиен. Гняв опари корема й толкова жестоко, че съжали, че няма малко гъша мента в торбата с билките. „Проклето да е, толкова ми… омръзна да се боя.“

Пред една от къщите имаше пейка, обърната към кея и реката. Тя седна и заобмисля от всеки ъгъл положението, в което бе изпаднала. Беше тъпо. Верният извор беше нещо съвсем бледо. Тя преля пламъче, което затанцува във въздуха над ръката й. Можеше да й се струва, че е стабилна — пред себе си поне, — но през това малко пламъче можеше да види реката. Завърза го и то угасна още щом стегна възела. Как щеше да се изправи срещу Могедиен, след като и най-слабата новачка в Салидар можеше да я надмине със сегашната й сила? Точно затова беше избягала, вместо да напусне Тел-айеран-риод. Уплашена и ядосана, че я е страх, твърде ядосана, за да може да мисли ясно, да оцени собствената си слабост.

Щеше да излезе от Съня. Каквото и да бе кроила Сюан, беше свършило; сега тя трябваше да разчита на самата себе си. Мисълта за още часове в търкане на подове стегна ръката й около плитката. Най-вероятно дни, при това с пръчката на Шериам. Можеха никога повече да не я пуснат да се доближи до съновния тер-ангреал или до какъвто и да било тер-ангреал. Щяха да й пратят Фаолайн да се занимава с нея вместо Теодрин. Край с проучването й на Сюан и Леане, да не говорим за Логаин; може би край и на изучаването на Церителството.

Тя ядосано преля още един пламък. Дори и да беше малко по-силен, не го почувства. Толкова с усилието да подтиква гнева си с надеждата, че ще й помогне с нещо.