Читать «Небесният огън» онлайн - страница 606

Като в кошмар, стената горе се срина навън на половин дузина места, айилци и камъни се стовариха върху онези, които все още се катереха по склона. Преди тези подскачащи и плъзгащи се отломки от зида да стигнат до улицата, в отворите се появиха тролоци: захвърляха дебелите колкото дървесни стволове тарани, с които бяха разбили стената, и измъкваха закривените като коси мечове… И други със секири и назъбени копия, огромни човекоподобни туловища в черни ризници, с шипове по раменете и лактите, огромни човешки лица, изопачени от зурли и муцуни, клюнове и рога, и пера, сипещи се надолу по склона, а сред тях имаше с безоки мърдраали, гънещи се като среднощни змии. По цялата улица виещи тролоци и безмълвни мърдраали се заизливаха от входове, заскачаха от прозорци. Мълния изтрещя от безоблачното небе.

Ранд запреде Огън и Въздух, за да срещне Огън и Въздух, бавно стелещ се щит, надбягващ се с падащата мълния. Твърде бавно. Светкавица удари щита точно над главата му, разбивайки го в ослепителен блясък, но други стигнаха земята и главата му се стегна, сякаш самият въздух искаше да го смаже. Той ли изтърва сплита, или самата Празнота го изтърва, но запреде наново нещо, което не можеше да види — очите му още бяха изпълнени с искряща светлина, — изпъна щита срещу светкавиците, сипещи се от небесата — поне можеше да усети, че бият по него. Биеха като чукове, за да го достигнат. Това можеше да се промени. Притегляйки сайдин през ангреала в джоба си, той запреде щита, докато не се увери, че е покрил почти половината от Вътрешния град, а после го затегна. Зрението му започна да се възвръща, воднисто и болезнено отначало. Трябваше да действа бързо. Рахвин знаеше, че е тук. Трябваше да…

Беше изминало смайващо малко време. Привидно поне. Рахвин, изглежда, не се интересуваше колко от неговите е поразил. Зашеметени тролоци и мърдраали по склона падаха под копията на Девите, много от които също се движеха замаяни. Някои от Девите, тези, които се бяха оказали по-близо до Ранд, едва сега се заизправяха оттам, накъдето бяха отблъснати, а Певин стоеше, разтворил широко крака, подпрял се на дръжката на знамето, с лице, безизразно като рендосана талпа. Нови тролоци заизвираха през дупките на стената горе и врявата на битката изпълни улиците във всички посоки, но на Ранд му беше толкова все едно, че всичко това можеше да става където и да е било другаде.

В този пръв удар отгоре мълниите бяха повече от една, но не всички бяха прицелени в него. Пушещите ботуши на Мат се въргаляха на дузина крачки от приятеля му, който се бе проснал по гръб. Струйки пушек се вдигаха и от черната дръжка на копието му, както и от палтото, дори от сребърната лисича глава, измъкнала се от ризата му, която не беше го спасила от мъжкото преливане. Ашмодеан се бе превърнал в сгърчена овъглена фигура, разпознаваема само по почернелия калъф на арфата на гърба му. А Авиенда… Човек можеше да помисли, че е полегнала да отдъхне… ако можеше да отдъхне с очи, взрени немигащи в слънцето.