Читать «Небесният огън» онлайн - страница 605

Сини очи се зареяха, пълни с укор, в Празнотата, трепетен спомен за целувки, откраднати в Тийр, споменът за едно писмо, полагащо в нозете му сърцето и душата й, за известия, предадени по Егвийн и предвещаващи любов. Какво щеше да каже тя, ако някога научеше за Авиенда, за онази нощ заедно в ледената колиба? Спомен за друго писмо, изпълнено с ледено презрение към него, на кралица, осъдила свинаря на доживотен мрак. Няма значение, Лан беше прав. Но искаше… Какво? Коя? Сини очи, и зелени, и тъмнокафяви. Елейн, която може би го обичаше и която не можеше да реши? Авиенда, изтезаваща го с това, че не му позволяваше повече да я докосне? Мин, която му се присмиваше и го смяташе за глупак с кратуна тъпкана с вълна вместо глава? Всичко това проблесна сред границите на Празнотата. Той се опита да го пренебрегне, да сподави болезнените спомени за друга една синеока жена, лежаща мъртва в коридора на един палат, така отдавна.

Трябваше да остане тук, докато айилците се изнижат навън след Баел, забулвайки се и развръщайки се наляво и надясно. Само неговото присъствие поддържаше платформата — тя щеше да изчезне веднага щом той пристъпеше през портала. Авиенда изчака също толкова невъзмутимо като Певин, въпреки че от време на време протягаше намръщено глава да надникне в едната или другата посока на улицата. Ашмодеан заопипва дръжката на меча си и задиша учестено — Ранд се зачуди дали Отстъпникът изобщо знае как да го използва. Не че щеше да му потрябва. Мат зяпна към стената на възвишението, сякаш тя му навя някакъв много неприятен спомен. Той също беше влизал в палата веднъж.

Последният забулен айилец мина край тях и Ранд даде знак на последните да излязат, след което излезе и той. Порталът премигна и изчезна, оставяйки го сред бдителните Деви. Айилците тичаха по виещата се улица — тя следваше гънките на хълма: всички улици във Вътрешния град на Кемлин следваха земния релеф — и се изпокриха зад плавните завои, забързани да издирят и запушат устата на всеки, който можеше да вдигне тревога. Други се закатериха по склона, а някои вече дори се изкачваха по стената, използвайки малките цепнатини и издатини по камъните, за да се задържат с пръстите на ръцете и краката.

Изведнъж Ранд зяпна. Вляво от него улицата се снишаваше надолу и завиваше, скривайки се от полезрението му, откривайки гледка над покритите с керемиди покриви, проблясващи на утринното слънце в стотици преливащи се цветове, над керемидени покриви и още по-нататък, през многобройните просторни паркове на Вътрешния град, чиито бели алеи и паметници образуваха лъвска глава, когато се погледнеше от този ъгъл. Надясно улицата се изкачваше малко преди плавния завой, с още кули и куполи, светнали над червените покриви. Айилци изпълваха улицата и се развръщаха бързо по виещите се пресечки. Айилци, и нито една друга душа. Слънцето се беше издигнало достатъчно високо, та хората да са излезли навън и да са тръгнали по работа.