Читать «Небесният огън» онлайн - страница 604

— Достатъчно! — извика Ранд. — Стига! Разчистете входа! Всички да се отдръпнат! — Не искаше онова, което беше станало със сеанчанското копие, да сполети тук жива плът.

Пауза, след което: „Чисто е“. Наистина беше Ламеле. Готов бе да заложи и последния си медник, че Инайла и Сомара също са някъде тук.

Порталът сякаш се извъртя странично, изтъня и изчезна след едно последно блясване на светлина.

— Кръв и пепел! — изломоти Мат недоволно. — Това е по-лошо и от проклетите му Пътища! — С което си спечели слисания поглед на Ашмодеан и умисления — на Баел. Мат не ги забеляза — беше се загледал ядосано в тъмницата.

Никакво движение не се усети, никакъв полъх, който да развее знамето на Певин. Все едно че стояха неподвижно на едно място. Но Ранд знаеше, почти усещаше като с допир по кожата, че мястото, към което отиваха, се приближава.

— Ако излезеш прекалено близо до него, ще усети. — Ашмодеан облиза устни. — Така поне съм чувал.

— Знам къде отивам — отвърна Ранд. Не прекалено близо. Но не и много далече. Много добре помнеше мястото.

Никакво движение. Безкрайна чернота, и те — увиснали сред нея. Неподвижно. Така мина сигурно половин час.

Леко размърдване сред айилците.

— Какво има? — попита Ранд.

Ропот по платформата.

— Някой падна — каза един едър мъж до него. Ранд го позна. Мекияр. Беше Кор Дарей, Нощно копие. Носеше червената лента.

— Нали не е някоя… — почна Ранд и срещна суровия поглед на Сюлин.

Той се извърна и зарея поглед в мрака, с гняв като мръсно петно, залепнало в кората на безчувствената Празнота. Значи не трябваше да има значение за него, че една от Девите е пропаднала, така ли? Не можеше да го заличи. Вечно пропадане в безмерния мрак. Дали разумът щеше да се пречупи преди да дойда смъртта? От глада, от жажда или от страх? В това пропадане сигурно и у най-храбрата айилка в някой миг щеше да се намери страх, достатъчно силен, за да спре сърцето й. Почти се надяваше да е така — щеше да е по-милостиво от другото.

„Да ме изгори дано, къде отиде цялата ми твърдост, с която толкова се гордеех? Дева или Каменно куче, копието е копие.“ Но само с мислене не ставаше. „Твърд ще бъда!“ Щеше да остави Девите да танцуват копието там и толкова, колкото искат. Щеше да ги остави. А знаеше, че после ще издирва името на всяка загинала, че всяко име ще е поредният нож, пробол душата му. „Твърд ще бъда. Светлината дано ми е на помощ, ще бъда. Светлината да ми е на помощ.“

Привидно неподвижни, увиснали сред мрака.

Платформата спря. Трудно беше да каже как го разбра, щом само допреди миг бе сигурен, че се движи, но го разбра.

Той преля и се отвори вход, по същия начин, както се бе появил в двора в двореца на Кайриен. Ъгълът, под който грееше слънцето, почти не беше се променил, но тук утринните му лъчи огряваха застлана с камък улица и издигащ се склон с кафяви кръпки повяхнала от сушата трева и диви цветя, склон, увенчан с каменна стена два разтега или повече висока. Камъните бяха грубо одялани, така че да приличат на естествена скала. Над стената се виждаха златните куполи на кралския дворец на Андор, няколко бели шпила, увенчани с развети от лекия вятър знамена на Белия лъв. Отвъд стената се простираше градината, в която за първи път бе срещнал Елейн.