Читать «Небесният огън» онлайн - страница 602

— Чух — каза Певин бавно, сякаш с мъка. Ранд му беше намерил нова дреха наместо дрипавото селско палто, от червена вълна, и сега на гърдите на мъжа имаше два бродирани със златни конци Дракона. — Че заминаваш. Някъде. — С това, изглежда, запасите му от думи свършиха.

Ранд кимна. Слуховете в двореца никнеха като гъби. Но стига Рахвин все още да не бе разбрал… Той огледа покривите и върховете на кулите. Гарвани не се виждаха. От доста време не беше виждал и един гарван, но пък бе чувал, че мъжете ги избивали. Навярно вече го отбягваха.

— Бъдете в готовност.

Той сграбчи сайдин и се понесе безчувствен в празнотата.

Порталът изникна в основата на стълбището, първо като ярка черта, която сякаш се завъртя около оста си, разтваряйки се в катраненочерна квадратна дупка, четири крачки широка. Айилците стояха безмълвни. Тези, които се намираха отвъд нея, щяха да го виждат като през опушено стъкло, смътно блещукане във въздуха, но пристъпеха ли, щеше да е все едно да се опитат да минат през каменната стена на двореца. Отстрани порталът щеше да е невидим, освен за най-близкостоящите, за които щеше да прилича на дълъг тънък и здраво изпънат косъм.

Четири крачки беше най-многото, което Ранд можеше да постигне. Всеки човек си имаше своите граници, твърдеше Ашмодеан: изглежда, че винаги и във всичко имаше граници. Количеството привлечен сайдин беше без значение. Всъщност Единствената сила имаше твърде малко общо с порталите — влияеше само на създаването им. След него беше нещо друго. Сън в съня — така го наричаше Ашмодеан.

Той пристъпи върху нещо, което наподобяваше голяма каменна плоча, издигната над нивото на двора, но тук сивият квадрат висеше посред пълен мрак и създаваше чувството, че наоколо във всички посоки не съществува нищо. Нищо — цяла вечност от нищо. Не беше като нощ. Той можеше да види съвършено ясно и себе си, и камъка. Но всичко останало, навсякъде другаде — беше мрак.

Дойде времето да разбере колко голяма може да направи платформата. При тази мисъл наоколо изникнаха още плочи, в съвършен дубликат на каменния двор. Той си ги представи още по-широки. И пак толкова бързо сивият камък се разпростря настрани, докъдето му стигаха очите. Сепнат, той усети, че ботушите му започват да затъват в камъка под нозете му; не изглеждаше с нищо по-различен, но въпреки това поддаваше, бавно като тиня, и се надигаше около ботушите му. В паника той присви всичко назад до площад с размерите на този отвън — в този обхват платформата остана здрава, — след което започна бавно да добавя плочи, ред по ред. Скоро се разбра, че не може да направи платформата много по-широка от първоначалното. Камъкът все още изглеждаше нормално, не поддаваше под краката му, но вторият ред, който добави, бе някак… нематериален, като тънка черупка, която може да се счупи от една грешна стъпка. Дали защото беше точно толкова широк, колкото бе възможно да се направи? Или защото в самото начало не беше си го представил по-широк? „Всички ние сами очертаваме границите си.“ Мисълта изненадващо се плъзна отнякъде. „И ги разтягаме повече, отколкото е в правото ни.“