Читать «Небесният огън» онлайн - страница 595

— Все пак съжалявам. Можех… Трябваше да… — Мъжът нямаше да се утеши с „можех“ и „трябваше“, а те пронизваха душата на Ранд. — Надявам се, че все пак можеш да ми бъдеш приятел, Лан, след… Много ценя съветите ти — както и обучението с меча, — а и от двете ще имам нужда през идващите дни.

— Аз съм твой приятел, Ранд. Но не мога да остана. — Лан се метна на седлото на Мандарб. — Моарейн ми направи нещо, което не е правено от стотици години, от времето, когато Айез Седай все още понякога са обвързвали Стражник независимо дали той го желае, или не. Тя измени връзката ми така, че да се прехвърли към друга, когато умре. Сега аз трябва да намеря онази, другата, да стана един от нейните Стражници. Вече съм един от тях. Усещам я, смътно, някъде далече на запад, и тя също ме усеща. Трябва да тръгвам, Ранд. Това е част от всичко, сторено от Моарейн. Тя каза, че няма да ми позволи да умра, отмъщавайки за нея. — Той стисна юздите, сякаш да задържи Мандарб, сякаш да задържи самия себе си да не го сръга с шпорите си. — Ако изобщо видиш Нинив някога, кажи й… — За миг каменното му лице се сгърчи от горест; само за миг, и после то отново се превърна в гранит. — Той промърмори нещо много тихо, но Ранд го чу: — „Почистената рана заздравява най-бързо и боли най-кратко.“ А после високо каза: — Кажи й, че съм намерил друга. Зелените сестри понякога са толкова близки със своите Стражници, колкото други жени със съпрузите си. Във всяко отношение. Кажи й, че ще бъда любовник на Зелена сестра, както и нейният меч. Случват се такива неща. Много време мина, откакто я видях.

— Ще й предам каквото кажеш, Лан, но не знам дали ще ми повярва.

Лан се наведе от седлото и стисна много здраво Ранд за рамото. Пред тия очи и очите на вълк щяха да изглеждат като на паленце.

— Ние си приличаме в много отношения, ти и аз. Нещо тъмно има в нас. Мрак, болка, смърт. Излъчват се от нас. Ако някога обикнеш жена, Ранд, остави я и й позволи да си намери друг. Това ще е най-добрият подарък, който можеш да й направиш. — Той се изправи и вдигна ръка. — Мир да осланя меча ти. Тай-шар Манедерен. — Древният поздрав. „Истинска кръв на Манедерен.“

Ранд вдигна ръка.

— Тай-шар Малкиер.

Лан смуши Мандарб и жребецът скочи напред, разхвърляйки айилци и всичко останало от пътя си, сякаш готов да отнесе в галоп през целия път последния от малкиерите дотам, докъдето е решил да стигне.

— Последната прегръдка на майката те зове с добре дошъл, Лан — промърмори Ранд и потръпна. Беше част от погребалната церемония в Шиенар, както и навсякъде из Граничните земи.

Все още го гледаха — айилците и хората горе по стените. Кулата щеше да научи за днешния ден, или някаква версия за случилото се, за срок колкото гълъб да прелети до Тар Валон. Ако Рахвин имаше също някакъв начин да го следи — достатъчен беше един гарван из града или плъх покрай реката, — със сигурност нямаше да очаква днес нищо. Елайда щеше да си помисли, че е изтощен и може би по-отстъпчив, а Рахвин…

Той се усети какво прави и трепна. „Престани! За минута престани поне и пожалей!“ Не искаше повече всички тези очи. Айилците заотстъпваха пред него почти с толкова готовност, колкото пред Мандарб.