Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 184

-      Да, забелязах, че си заредил палатката ми. Какво щеше да направиш? - Устните му се разтегнаха в гримаса срещу бодването на болката. - Да броиш леви стъпала?

-      Щях, ако имаше за броене. - Една от рошавите бели вежди на Фин се изви. - Предполагам, на теб трябва да благодарим за всичко това. Няма деца. Обаче онези изстрели. Уплашиха те, нали? Всички онези деца на шиш кебап.

Този беше истински задник.

-      Вече няма изстрели - възрази Том и забеляза как погледът на Саймън се отмести от дядо му към камбанарията. Между очите на момчето се появи тънка бръчица, почти сякаш беше забелязало нещо. Дали някой от хората на Фин не беше горе? Е, голяма работа. Щеше да намери само още една примамка.

-      Надявам се, че не. Но пък аз държа твоите деца. - Фин го погледна. - По какво разбра?

-      По боклука. - Да притиска удареното, помагаше, стига да не поемаше твърде дълбоко въздух. Поне вече не пъшкаше. Болката в гърба му беше намаляла до глух тътен. Не се налагаше да се справя още дълго с това или с Фин. „Първи принцип: дръж го зает, дръж го успокоен! Трябва да гледа в мен! Всички войни се основават на заблуда.“ - Синди винаги разчистваше. Не че никога не съм виждал самоделки, скрити под боклук. Само ми се иска да не ми беше отнело толкова много време.

-      Впечатлен съм. Наистина. - Фин го изгледа замислено с очи, които бяха безцветни като на кобра. - Вече два пъти оцеляваш. Първо на снега, сега и това. А аз си мислех, че си просто поредният тъп пехотинец. Това ще ми е за урок. На колко години си?

-      Какво значение има?

-      Ами... - Фин обърна палец към Питър, който само гледаше кръвнишки и мълчеше. - Да кажем, че той е от лошия сектор на предметното стъкло. Ако не съм се объркал, ти си по-млад.

-      Никога! - Том знаеше накъде отива това. Фактът, че никой от тях нямаше още много време да спори, не спря тръпките по гръбнака му. - Не и след милион години.

-      Това казах и аз. - Питър внезапно се изсмя задавено. - Мислех, че аз...

-      Питър! - Отпуснатите челюсти на Ърнст бяха нашарени от сълзи. Той направи една тежка крачка, преди хората на Фин да го спрат. - Недей! Ти нямаш вина.

-      Тогава кой? - Питър погледна Том с пълни със сълзи червени очи. - Няма да можеш да издържиш вечно. Най- добре е да умреш бързо. Да срежеш гърлото си при първа възможност...

-      Моля те, мълчи, Питър! Имахме толкова много интересни разговори, че бих съжалявал да те изгубя сега. - Ръката на Фин обви колта, въпреки че очите му не се отделиха от Том. - Но Питър има право. Всеки има цена, ахилесова пета. Просто трябва да намерим твоята.

-      Държиш децата ми. Не ми е останало нищо, което да ми отнемеш. - Боеше се да погледне часовника на Джед. Странно колко субективно беше времето. Влачеше се точно когато Том искаше да лети. Не беше излъгал Крис. Не искаше да умре. Имаше децата и Ели, за които да живее, и Алекс бе някъде там. „Остани жива, Алекс, остани в безопасност! Моля те, разбери, че това беше единственият начин!“