Читать «Чудовища - част 2» онлайн - страница 186

-      Не, боже! - изпищя пазачът. Беше вдигнал ръка. - Недей... - каквото и да беше на езика му, умря, когато Фин го посече рязко с паранга.

-      Kaзax - извика Фин, докато изрита с мощен шут главата на пазача, която отлетя надолу по стъпалата на кметството - никой да не стреля!

-      Илайьс? - Все още насочила магнума, Мели хвърли несигурен поглед назад и пребледня от гледката на струите гъста кръв, които все още пулсираха от обезглавения труп на пазача. - Какво...

-      Правете каквото казвам! - извика Фин, размахал капещия паранг. - Никой да не стреля! Пуснете я!

„Боже мой, Фин я познава!“ Осъзнаването проблесна като стълб оранжев огън от самоделна бомба. Все още превит, Том видя, че Саймън - момчето с лице на Крис, което изглеждаше толкова пребито само преди секунди - се взираше с неверие, което бързо се смени с тревога и ужас. На земята, недалеч от него, Питър стенеше:

-      Не, не, не, недей! Точно това иска той, точно това иска Фин.

Те всички я познаваха, Фин и Питър. Саймън. Но как? „Не, боже! - Сърцето на Том заби още по-бързо, този път с нов ужас. Студ пълзеше по вените му и се просмукваше в мозъка и в костите му и той се чу как стене, усети как умира още малко. - Не, моля те, боже, не прави това! Не е ли достатъчно? Какво още мога да ти дам? Моля те, не взимай нея, моля те!“

Опита да се изправи на крака, докато я гледаше да идва с ръце над главата, вдигнала пушката високо. Тя беше по-строга, отколкото я помнеше. Изражението ѝ беше стоманено, стегнато от решителност. Очите ѝ бяха много ярки и блестящозелени, дългата ѝ коса беше гъста и червена като кръвта му.

Тя беше дъхът му и той би дал всичко, за да я спаси. Би могъл, все още имаше време да се махнат, Фин нищо не можеше да направи за скритата термитна смес, прояждаща метала, нито за кофите самоделен АСДГ и за изобилните намотки детонаторен шнур, в който след няколко секунди щеше да припламне живот. Съществуването с Фин нямаше да е бог знае какво, но без живот нямаше надежда, а тя беше за него преди всичко надежда.

Но не можеше да остави Фин да се измъкне. Имаше деца, за които да мисли - и Ели, която беше само на осем и която едва започваше живота си.

Това отново беше Афганистан, денят под блясъка на слънцето, върху скалите, с малкото момче и малкото момиче - невъзможен избор.

„Боже, колко добър е избор, който изобщо не е избор? Когато трябва да избереш между две злини, а нито една не е по-малка от другата? Ако спася Алекс, Фин ще вземе децата. Ако не кажа нищо и бомбата гръмне...“

„Избирай, Том! - Той усети стабилния натиск, ръката в ума му, която се опитваше да го нокаутира, да го повали и пречупи. - Алекс или децата? Избирай и го направи бързо!“

Защото той и Алекс имаха по-малко от осем минути.