Читать «Джунглата» онлайн - страница 186

Беше възрастен господин, със стърчаща на всички страни бяла коса, което нямаше нищо общо с близостта на перките на винта. В строгия си морскосин костюм от три части и ослепително бяла риза, допълнена от червена вратовръзка, приличаше на банкер. Мак Ди не знаеше какво да мисли за драматичната му поява, но свали оръжието и отиде при входната врата, докато възрастният господин пресичаше асфалтираното шосе. Пилотите останаха в машината.

Мак Ди отвори вратата и излезе предпазливо на покритата предна веранда, повдигайки оръжието си така, че мъжът да успее да го види.

— Спри там, достатъчно се приближи — извика той, когато непознатият стигна до автомобилната алея.

— Господин Лоулес, смея да ви уверя, че с моя слух съвсем не е достатъчно.

— Кой си ти?

— Казвам се Лангстън Овърхолт Четвърти. Някога бях началник на Хуан Кабрило в ЦРУ и се страхувам, че сега имаме нужда от неговата помощ.

Мак Ди си спомни, че председателят беше споменавал бившия си шеф и как Корпорацията е била наемана за множество операции от легендарния Овърхолт. Той спусна предпазителя на пистолета и го пъхна под колана на шортите си. Двамата се срещнаха по средата на моравата и Овърхолт настоя да се здрависа с него.

— Оказа се удобно, че си тук със семейството си — каза Лангстън и му подаде да види документа му за самоличност.

Старият воин от времето на Студената война вече караше осемдесетата си година, но умствените му способности не бяха мръднали. Агенцията го беше оставила на работа далеч над пенсионната възраст, като един вид доайен на шпионите, който е забравил повече за занаята, отколкото днешните деца чудо някога изобщо ще научат.

— Откъде знаете кой съм? — полюбопитства Мак Ди.

— Хуан спомена, че те е наел, и ме държа в течение на случилото се с твоята дъщеря. Номерът на частния самолет на Корпорацията беше засечен на летището в Хюстън. Събрах две и две, когато прегледах местния „Таймс Пикаюн“ и прочетох, че в деня на пристигането ви трима неизвестни търговци на наркотици са изгорели при пожар в наетата от тях къща. Заминах в Ню Орлиънс и се отбих в къщата на родителите ти, а когато никой не ми отвори, попитах един съсед къде са. Казах на приятната и приказлива госпожа Кърби, че вероятно сте заминали набързо на почивка и попитах къде ходите обикновено. Жената ми отговори, че понякога семейството ти използва крайбрежната вила на стар приятел, някой си Дейвид Уърнър. В имотния регистър за десет секунди открих този адрес.

Мак Ди ужасно се подразни. В бързината беше забравил да каже на съседите да не споменават, че са заминали за вилата на Уърнър. Овърхолт ги беше намерил, без дори да се изпоти. За Джон Смит това също щеше да е лесно, каза си той мрачно и се наруга заради този пропуск.

— Ъъъ… впечатляващо — каза той най-накрая.

— Синко, научих се да шпионирам лично от Алън Дълес. Имаш ли представа къде е „Орегон“?

— Монте Карло.

— Прекрасно. Съжалявам, но се налага да те помоля да съкратиш престоя си тук и да дойдеш с мен. Времето е от голямо значение.