Читать «Джунглата» онлайн - страница 157

— О, отново ме виждате, когато не съм в най-добра форма — каза тя с плаха усмивка.

— Цял живот все така се случва. За всичко улучвам най-подходящото време, само не и за жените. Линда не ти ли предложи някоя от каютите ни за гости?

— Предложи ми, но моите дамски принадлежности се оказаха недостатъчни. Затова тя най-любезно ми предложи да ползвам нейните.

— Ще говоря с иконома — обеща той. След това попита с истинска загриженост: — Как се чувстваш?

Сянка помрачи тъмните й очи, но също толкова бързо изчезна.

— Преживявала съм и по-големи гадости.

— Прочетох за някои твои постижения и бях силно впечатлен. Но нищо не може да се сравни с това да те задържат против твоята воля. Липсата на свобода и контрол над собствения живот може да нарани всеки. Може би безсилието е най-неприятното усещане на света.

Тя отвори уста, сякаш се готвеше да отговори, а после се стовари върху леглото на Линда и зарови лице в шепите си. Захълца отначало тихичко, но постепенно плачът се засили и накрая тя започна да трепери с цялото си тяло. Хуан не се плашеше от женски сълзи, особено когато зад тях има реална причина. Безсмислената истерия го дразнеше, но подобен израз на гол страх беше нещо, което разбираше много добре.

Той седна на леглото до нея, но не я докосна. Ако тя искаше човешка близост, от нея зависеше да я потърси. Инстинктите му в мигове като този работеха безгрешно. След секунди Солей вече притискаше лице в рамото му. Той я прегърна през раменете и просто я остави да се наплаче. След по-малко от минута младата жена се изправи и подсмръкна. Хуан издърпа няколко салфетки от кутия на нощното шкафче и й ги подаде. Тя попи сълзите от очите и си издуха носа.

— Извини ме. Това не беше много изискано.

— Ще се оправиш — предсказа той. — Сигурен съм, че си силна жена, но прекалено дълго си потискала своите чувства. Предполагам, че не си показала и капка слабост пред своите тъмничари.

— Не. Как бих могла?

— Но това не означава, че нямаш чувства. Накрая избликват като вулкан и нищо не може да се направи.

— Благодаря — каза тя тихо. Гласът й укрепна и лека усмивка заигра в ъгълчетата на устата й. — Благодаря, че ми спаси живота. Линда има такава вяра в теб, че дори за миг не се усъмни в нашето спасение. Аз не бях толкова уверена. Но сега? — лицето й грейна в усмивка. — Сега смятам, че можеш да направиш всичко.

— Само трябва да си взема червената наметка от химическото.

Забележката я обърка за миг.

— О, предполагам, че намекваш за вашия герой Супермен?

— Да, това съм аз, но не нося трико.

Хуан стана сериозен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Ако си още разстроена, можем да го отложим за друг път.

— Не, ще се опитам да помогна.

— Мога да се върна, когато се облечеш?

— Нали имам кърпа? Това е достатъчно — обясни тя с европейски прагматизъм.

— Подслуша ли нещо, докато беше в плен? Нещо, което да ни подскаже за какво е всичко това?

— Не, нищо. Отвлякоха ме от дома ми в Цюрих. Двама мъже нахлуха, докато спях. Докато единият ме държеше, другият ми би инжекция. Загубих съзнание. Когато се свестих, вече бях в килията, където ме намери. Докато Линда не ми каза, дори не знаех, че съм на нефтена платформа. И нея бяха упоили. Но тя ми каза, че се е свестила на хеликоптер, който летял над океана.