Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 153

— Навигационният компютър казва, че навлизаме в залива — съобщи Хуан на своите спътнички. — Тук дълбочината е триста метра, но после дъното започва рязко да се издига.

Беше се чудил къде в подобното на фиорд заливче може да е потопен китайският кораб. Предположи, че се го направили възможно най-близо до брега. Смяташе, че е открил най-доброто място на сателитната снимка. Имаше нещо като плаж, или поне район, където извисяващите се глетчери и планини бяха много по-ниски.

Той насочи подводницата към входа на залива и заложи курс до самото място. Не изпускаше от поглед екрана на сонара със странично сканиране. Както беше предположил, дъното се издигаше под ъгъл повече от шейсет градуса. Склонът беше скалист и ако излизаше над водата, щеше да е невъзможно да го сканират.

— Не мога да повярвам, че правим това — повтори Тамара за трети или четвърти път. — Само преди няколко дни бях напълно уверена, че адмирал Цаи Сонг и „Спокойно море“ са просто легенда, а сега може би ще видя кораба с очите си.

— Ако извадим късмет — укроти ентусиазма й Хуан. — За петстотин години може да са се случили много неща. Ледът може да го е стрил на клечки за зъби.

— Смяташ ли, че това се е случило?

— Не мисля. Ерик и Марк, запознахте се на мостика…

— Двамата с вид на малолетни?

— Те са отлични изследователи и прегледаха архивите от Международната година по геофизика през 1957–1958 година — тогава за последно са правени замервания в този район. Планините около залива не се споменават, но екип изследователи проучил глетчерите и открил, че са най-бавно движещите се на целия континент. Ако корабът лежи достатъчно дълбоко, нищо не може да му е станало, дори ако водата е замръзвала.

Кабрило потърка ръце, за да възстанови кръвообращението си. Провери заряда в акумулатора. Имаха повече от достатъчно енергия, стига да не вдигаха температурата.

Видяха първия признак на живот, когато един леопардов тюлен мина близо до плексигласовия наблюдателен купол. Тюленът се завъртя пред тях, като оставяше дълга следа от мехурчета, и изчезна така внезапно, както се появи.

— Сладурче — подхвърли Линда.

— Не и ако си пингвин.

Хуан държеше под око профила на дъното. Склонът, над който плаваха, се изравняваше с наближаването на брега, който беше на около пет километра разстояние.

— Уха — обади се Линда.

— Какво има?

— Току-що получих силен сигнал от магнитографа откъм десния борд.

Кабрило леко изви джойстика и подводницата се завъртя надясно. Не толкова елегантно като тюлена, но реагираше много по-добре от голямата „Номад“.

— Провери сонара — нареди той.

Точно пред носа им се намираше нещо, което за електрониката беше плътна стена, дълга сто й петнайсет и висока четирийсет метра. Беше на сто и няколко метра от тях — все още твърде далече, за да различат нещо на лошата светлина. Двигателите мъркаха приспивно, докато я наближаваха. Когато до нея оставаха петнайсетина метра, Хуан включи прожекторите, монтирани над корпуса.