Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 143

— Какво означава това? — обади се Тамара Райт, за която съвсем беше забравил. Тя седеше до поста за контрол на повредите зад гърба му.

Хуан се завъртя със стола си, за да я погледне.

— Означава, че трябваше да послушам предчувствието си и да те сваля от кораба, когато имах възможност.

— И да ме оставиш при това време в малката спасителна лодка? В никакъв случай! — възрази тя. — Между другото, има много неща, които не знаеш за мен, и едно от тях е, че никога не бягам от битка.

— Това може да се окаже не битка, а отстрелване на патица. Подводницата разполага с преимущество.

— Ако съдбата ми е да умра с вас, приемам я!

— Това ми намирисва на източен фатализъм.

— Не забравяй, че израснах в Тайван. — Тя измъкна медальона си изпод блузата. — Аз съм таоистка. Тук не става дума за фатализъм. Вярвам в съдбата.

— Упорита си като Макс. Сега разбирам защо си пада по теб. — Зад гърба си Хуан чу високия стон на Макс Хенли и се обърна към него.

— О, Макс, извинявай. Тайна ли беше?

Изчервяването на Макс започваше от основата на шията и стигаше чак до темето му. Из оперативния център се понесе кикот. Хуан се почувства гадно, но трябваше някак да освободят напрежението.

— Господин Хенли, нямах ни най-малка представа — каза Тамара с искрена усмивка. — Като се сетя, че круизът ми по Мисисипи беше прекъснат заради теб, мисля, че е справедливо, щом това свърши, да се реабилитираш.

Женен и разведен три пъти, Макс се чувстваше удобно с жените, особено с онези, които му харесваха, но сега Хуан за пръв път го виждаше онемял.

— Кормчия — върна ги той отново в действителността, — каква е скоростта ни в момента?

— Двайсет и един възела. В такова време това е максимумът.

— Ще ти уредя допълнителна порция грог, ако ускориш още малко. Дръж курс едно-нула-пет през следващите десет минути, след това се върни на осемдесет и пет. Едно време плаването в зигзаг помогна на конвоите на Съюзниците, да се надяваме, че ще помогне и на нас.

Двете торпедни тръби на „Орегон“ бяха пълни с вода, макар че капаците още бяха затворени. Линда Рос се беше заела със сензорите и правеше всичко възможно да обърка китайската подводница. Повече нищо не можеха да сторят, освен да чакат и се надяват, че ще се промъкнат.

Хуан се изуми, когато едрият флегматичен главен стюард се появи до него с поднос, на който имаше голям термос с кафе и пластмасови чашки с капачета.

— Е, Морис, днес май трябва да минем без „Роял Далтън“? — подкачи го той, макар да знаеше, че няма да притесни седемдесетгодишния англичанин.

— Като се имат предвид обстоятелствата, реших, че трябва да предложа по-приемлива алтернатива на порцелана. Ако желаете, ще се върна да донеса порцелановия сервиз.

— И така е добре. Благодаря ти.

Морис успя да налее кафе на всички и раздаде чашите, без да покапе снежнобялото си сако. А как успяваше да запази сцепление с лъснатите до блясък класически оксфордски обувки беше още една загадка.

— Капитане, от съобщението ви си вадя заключението, че първата вахта ще бъде обща? — Морис се беше пенсионирал от Кралския флот и в никакъв случай не би се обърнал по друг начин към Хуан, освен с „капитане“. И той като всички останали беше акционер в Корпорацията, но това беше кораб, а командирът на кораб се наричаше „капитан“ и точка.