Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 139

— Сякаш сме попаднали в космическа станция — обади се Хименес.

Ларета кимна.

— С право може да се нарече и така. Ние създадохме работна среда в една от най-негостоприемните местности на планетата.

— Разкажете ни за отбраната — нареди Еспиноза.

— Разполагам с осем души охрана. Всъщност седем. Единият загина при падане с моторна шейна. Всички са бивши полицаи. Патрулират района на базата, разтървават работниците, когато се сбият, и подобни неща. Освен това в залива е закотвен крайцерът „Адмирал Гилермо Браун“. Той разполага с противокорабни и противосамолетни ракети, както и с две двайсетмилиметрови оръдия. На брега имаме още четири противосамолетни батареи. А сега разполагаме и с вас. Капитанът на крайцера командва своя кораб и нашите брегови батареи. Не съм сигурен…

— Ние получаваме заповеди пряко от Буенос Айрес. Капитанът знае това.

— Извинете — наведе глава Ларета, — не разбирам много от военно командване. Когато бях дете и другите момчета си играеха на войници, аз си седях в стаята и четях за постиженията на римските инженери.

Еспиноза не го слушаше, защото си мислеше каква голяма и лесна цел представлява крайцерът в средата на залива. Ако той беше на мястото на противниковия командир, щом командосите започнеха нападението, щеше да удари бойния кораб с ракета вода-земя, изстреляна от подводница, а батареите на брега — с противорадарни ракети от самолет. Не от самолетоносач, защото изпращането му ще разкрие намерението. Не, той би изпратил самолета, който ще зарежда във въздуха, от остров Рос, където бе разположена американската изследователска станция „Макмърдо“.

След това, ако се наложи, командосите щяха да бъдат подпомогнати от войници, докарани с големите транспортни самолети Ц-130, както бяха пристигнали и те самите.

Трябваше да обсъди тези мисли с баща си и да ги съобщи на капитана на „Браун“. Щом започнеше битката, крайцерът трябваше да се махне от залива, а радарите на бреговите батареи да се включват на неравномерни интервали.

Разбира се, при условие че западните сили отговореха с военен удар на анексията, което не беше сигурно. Точно в това беше гениалността на техния ход — с подкрепата на Китай страната му щеше да се сдобие с едни от най-големите запаси на петрол в света, и то толкова лесно, колкото да вземеш близалката на дете. Двойната заплаха — от китайската подводница и екологичната катастрофа, ако базата бъдеше нападната с бомби и ракети — беше достатъчно силно възпиращо средство и гаранция, че ще ги оставят на спокойствие.

Еспиноза беше раздвоен. От една страна му се искаше американците да дойдат. Искаше да подложи на проверка и себе си, и хората си в сблъсък с най-добрите в света. От друга, щеше му се да стане свидетел как смелата стратегия на Аржентина сплашва Запада така, че да не смее да си отмъсти. Докато директорът Ларета продължаваше да разказва за базата, Еспиноза осъзна, че няма право да се колебае. Той беше воин и като такъв желаеше американците да изпратят своите най-добри бойци. Не искаше само да ги отблъсне. Искаше да ги унижи и да оцвети леда с кръвта им.