Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 137

Всички го гледаха с очакване, а Марк повдигна въпросително вежди.

— Мисля, че трябва да им попречим да намерят този кораб — заяви Хуан.

22.

— Добре дошли в „Кристалния дворец“, господин майор. Аз съм директорът Луис Ларета.

Хорхе Еспиноза слезе от задната товарна рампа на големия „Ц-130 Херкулес“ и стисна протегнатата ръка. Ларета беше толкова навлечен, че беше невъзможно да различи чертите му.

Еспиноза беше направил грешката да не си сложи очилата, преди да излезе на студа, и сега имаше чувството, че очите му ще замръзнат. Болката беше като при възможно най-тежката мигрена и той бързо си сложи очилата. Зад него хората му стояха мирно, екипирани за бойни действия в зимни условия.

Полетът от Аржентина беше минал монотонно, както повечето военни полети. Като се изключи фактът, че кацнаха със ски на колесниците и на писта от лед, той малко се отличаваше от стотиците други, в които генералът беше участвал.

Бяха пристигнали, за да осигурят безопасността на базата, след като излезе съобщението за анексията. Ако Съединените щати или друга сила решаха да прогонят аржентинците от Антарктида, това щеше да се случи скоро и най-вероятно с командоси, спуснати с парашут. Тъй като една китайска подводница от клас „Кило“, наскоро закупена от руснаците, патрулираше теснината между крайната точка на Южна Америка и полуострова, единствената възможност на американците беше да нападнат по въздуха.

Еспиноза и сто войници от Девета бригада бяха изпратени на юг с два транспортни самолета, за да ги спрат.

Причината беше проста. Когато през 1982 г. Аржентина нахлу на Малвинските острови, които британците наричат Фолкландски, англичаните бяха показали намерението си да ги завладеят наново с едномесечна подготовка на кораби в родните им пристанища. Сега върховното аржентинско командване смяташе, че няма да има предупреждение. Атаката на командосите щеше да е светкавична. Ако бъдеха посрещнати от елитни войници, вероятно нямаше да опитат отново.

— Как да не обичаш армията! — каза лейтенант Хименес, който крачеше до него. — Преди няколко седмици се давехме в пот из джунглите, а днес сме на път да се превърнем в замразено човешко.

— Бях всичко, което можех да бъда — отговори Еспиноза с лозунг, който беше тяхна шега и водеше началото си от един стар американски плакат за набиране на доброволци.

Хименес нареди на един сержант да се погрижи за войниците, докато той и майор Еспиноза, под водачеството на Ларета, огледат съоръженията.

Бяха избрали така момента на кацане, че слабите слънчеви лъчи да осветяват местността. Разбира се, пак цареше сумрак, но все пак беше по-добре от пълен мрак. Сенките, които хвърляха на леда, бяха неясни и приличаха повече на размазани очертания.

— Колко души има тук? — попита Еспиноза.

Ларета беше оставил затопления снегомобил да ги чака в края на пистата. Войниците щяха да изминат пеша този километър и половина до базата, а багажът ми щеше да бъде превозен с шейни.