Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 114

Кабрило се престори, че припада, само заради забавлението, и четири ченгета, които го наблюдаваха през еднопосочния прозорец, се втурнаха в помещението. Не искаха затворникът им да избяга от правосъдието, като умре в ръцете им.

По негова преценка беше около два и половина, когато се появиха двама безлични мъже с еднакви сиви костюми.

Ченгетата и агентите на ФБР, които се бяха наредили около Кабрило като глутница кучета, станаха нервни. Сивите костюми им обясниха, че това е работа на Департамента по вътрешна сигурност.

Изпълнените с надежда погледи на полицаите угаснаха. Кокалът им беше отнет от по-голямо куче.

Белезниците на Хуан бяха свалени и заменени с донесените от Вътрешна сигурност. След това му върнаха нещата, включително куфара от „Бел“, и го изведоха навън. Яркото слънце му подейства добре след дългите часове под луминесцентните тръби. Заведоха го до черен краун, на който сякаш с големи букви бе изписано: „правителствен автомобил“. Единият от мъжете отвори задната врата. Макс седеше на седалката с бинтована глава.

— Как ти е канчето?

— Ужасно боли, но сътресението не е силно.

— Добре, че те улучиха в главата, защото можеха да надупчат нещо по-важно.

— Направо преливаш от сърдечност.

Щом Кабрило се настани до Макс, колата потегли.

Мъжът до шофьора се обърна и подаде на Хуан някакъв ключ. Той не разбра веднага какво е това, но после се сети, че сигурно е ключът за белезниците. Вдигна ръце и агентът ги отключи.

— Благодаря. Няма да ви причиним неприятности. Къде ни водите?

— На летището.

— А после?

— Това зависи от вас, господине, макар че имам заповед да ви препоръчам да напуснете страната.

Макс и Хуан се спогледаха многозначително. Лангстън Овърхолт беше свършил добра работа. Един Господ знае как, но ги беше измъкнал от тази каша. Хуан искаше да му се обади начаса, но мобилният му най-накрая беше предал Богу дух от потапянето в реката, а този на Макс не беше върнат.

Агентите ги стовариха на тротоара пред терминала „Джаксън Евърс“ и веднага щом потеглиха, Хуан помаха на едно такси.

— Смятах, че ще послушаме съвета им? — попита Макс.

— Да, но тъй като ми писна да слушам как мърмориш за редовните полети, ще посетим близкото летище за чартърни самолети.

— Идеално.

Двайсет минути по-късно чакаха в салона на летището, докато заредят самолета им с гориво. Хуан използва лаптопа си вместо телефон и първо се обади на Овърхолт.

— Предполагам, че вече сте навън? — попита ветеранът от ЦРУ.

— Зареждат чартърния самолет. Задължени сме ти. Как успя?

— Достатъчно е да се каже, че нещата са уредени, и толкоз. А ти откъде знаеше за Аржентина и Китай?

Хуан искаше да му каже за отвличането на Тамара Райт, но сега дори човек с толкова власт като Овърхолт едва ли би могъл да направи повече от местната полиция и ФБР.