Читать «Тайната на остров Пайн» онлайн - страница 113

Горе на палубата хората още бяха скупчени около Макс, който бе успял да седне. Лицето му беше почистено от кръвта и един мъж притискаше бяла салфетка към раната на слепоочието му.

— Съжалявам — започна Макс, когато Хуан клекна до него: — Дръпнах Тамара зад мен, когато онзи започна да стреля. — Посочи главата си. — Паднах като чувал с картофи. Хванаха ли я?

— Да, но аз пипнах един от тях.

— По дяволите!

— Меко казано. — Телефонът на Хуан завибрира. Този път го извади, за да провери кой се обажда. — Това не е на хубаво. Лангстън, не си избрал най-подходящия момент.

— Няма да повярваш какво се случи преди два часа.

Хуан беше подредил пъзела точно в момента, когато аржентинците щурмуваха кораба, затова каза:

— Аржентина току-що е обявила, че анексира Антарктическия полуостров, и Китай вече е признал нейния суверенитет върху него.

— Как… — Гласът на Овърхолт заглъхна в недоумение.

— Освен това мога да се обзаложа, че когато утре този въпрос се повдигне в ООН, Китай ще се възползва от правото си на вето като постоянен член на Съвета за сигурност, за да попречи на резолюцията, която осъжда акта на анексията.

— Вече обявиха, че ще направят точно това. Откъде научи?

— Дълго е за обяснение. Първо се нуждая от една услуга. Познаваш ли някого в полицейското управление на Виксбърг? — попита Кабрило, когато корабният домакин се появи с две едри горили, въоръжени с гаечни ключове.

Секунда по-късно той вече лежеше по корем, едната горила беше седнала на гърба му, а другата притискаше краката му. Домакинът държеше в едната си ръка глока като тарантула, а в другата — мобилния телефон на Кабрило. Хуан не си направи труда да започне бой. Можеше да елиминира и тримата, но трябваше да се съобразява с Макс.

Надяваше се Овърхолт да се е размърдал, защото иначе нощта щеше да се окаже твърде дълга.

18.

Изгубиха общо осемнайсет скъпоценни часа, които прекараха под охрана в Регионалния медицински център, където зашиха раната на Макс. После Хуан беше гост на шерифското управление на област Уорън, където го разпитваха цяла нощ.

Трябваха им два часа, за да разберат, че личната му карта е подправена. Ако бе очаквал, че ще бъде обект на разследване, щеше да донесе документи, които биха издържали и най-строгата проверка на властите. Щом разбраха, че не е Уилям Дъфи от Енгълуд, Калифорния, въпросите станаха по-настоятелни и следваха бързо.

Макар че разказът му, че една жена е отвлечена от „Начиз Бел“, беше потвърден от пътници и членове на екипажа, полицията сякаш се интересуваше повече защо с Макс са били на борда в опит да предотвратят нападението.

Хуан не можеше да им каже нищо, което да ги убеди, че не са част от заговора. А когато пристигнаха резултатите от балистичните експертизи, стана ясно, че мъртвият Джон Доу със скиорската маска, когото бяха извадили от реката, е убит с пистолета на Хуан. Политиците с удоволствие му разясниха, че Мисисипи е щат, в който се изпълняват смъртни присъди, и след това го оставиха сам.