Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 70

Слоун го огледа с бинокъла и сърцето и падна в петите. Плавателният съд явно беше неподдържан. Корпусът му бе боядисан в стотици отсенки на черното и изглеждаше така, сякаш е бил кърпен със стоманени листове поне стотина пъти. Тя не видя хора по палубите, нито вахтени на мостика и макар че зад кърмата му сякаш се вдигаше пяна, значи корабът се движеше, това не беше възможно, защото нали от димохода му не излизаше никакъв пушек?

— Имаш ли радиостанция? — попита тя капитана.

— Долу е — отговори той. — Но няма достатъчно голям обхват, за да се свърже с Уолвис, ако това ти е хрумнало.

Слоун посочи към търговския кораб пред тях.

— Искам да им съобщя какво става, за да спуснат трапа.

Капитанът погледна през рамо към настигащата ги яхта.

— Ще бъде на косъм.

Слоун се плъзна по стълбите, опряла ръце на перилата, и влезе тичешком в каютата. Радиостанцията, монтирана на ниския таван, беше стара. Тя я включи и завъртя копчето на 16 канал, международната дължина за бедствие.

— Помощ, помощ, помощ, рибарската лодка „Пенгуин“ вика търговския кораб, държащ курс към Уолвис Бей. Преследват ни пирати, моля, отговорете!

Кабината се изпълни с пращене на статично електричество.

Слоун настрои станцията и отново натисна бутончето на микрофона.

— „Пенгуин“ вика неизвестния търговски кораб на път за Уолвис Бей. Нуждаем се от помощ. Моля, отговорете!

Отново чу само пращене, но й се стори, че сред белия шум чува някакъв призрачен глас. Въпреки резките подскоци на лодката Слоун нежно и внимателно като хирург започна да върти копчето на скалата. Изведнъж от високоговорителя избоботи мъжки глас:

— Снощи трябваше да ме послушаш и да напуснеш Намибия. — Въпреки смущенията Слоун разпозна гласа от предната вечер и кръвта й се смрази.

Включи микрофона.

— Оставете ни на мира и ще се върнем на брега — помоли се тя. — Ще се кача на първия самолет. Имате думата ми.

— Това вече не е възможно.

Тя погледна през люка. Яхтата беше скъсила разстоянието до няколко метра. Беше достатъчно близо, за да види ясно двамата мъже на мостика, които държаха пушки. Товарният кораб беше на километър и нещо от тях.

Нямаше да успеят.

— Председателю, какво мислиш? — попита Хали Касим от мястото си пред комуникационния център.

Кабрило седеше на своя стол с подпряна на подлакътника ръка, а дланта му крепеше небръснатата му буза. Жироскопично балансираната камера за предно виждане изпращаше на екрана увеличеното изображение на двата съда, които бързо се приближаваха към „Орегон“. Рибарската лодка се носеше със значителната скорост от двадесет възела, а моторната яхта развиваше тридесет и пет и вече я настигаше.

Бяха ги наблюдавали през по-голямата част от последния час и в началото не отдадоха голямо значение на присъствието им, защото знаеха, че водите около Намибия са риболовни участъци. Едва когато първата лодка, „Пенгуин“, смени курса си, за да пресече този на „Орегон“, извикаха Кабрило от каютата му точно когато се готвеше да влезе под душа след заниманията в гимнастическия салон.