Читать «Брегът на скелетите» онлайн - страница 52

— Кажи му този път да не прекалява с поръчките. След като изгубихме всички съдове, когато преди няколко месеца бързахме да спасим Еди, Морис замени посудата с „Роял Дълтон“ на цена от по шестстотин долара единичния комплект.

Макс повдигна вежди.

— И какво сега, скъпим се за няколко долара?

— Изгубихме купички за плакнене на пръстите и за шербет на стойност четиридесет и пет хиляди долара.

— Да, наистина. Забравяш, че видях последното извлечение от баланса ни. Можем да си го позволим.

Което беше самата истина. Корпорацията никога не бе била в по-добро финансово състояние. Рискът на Хуан да създаде своя собствена група за сигурност и наблюдение беше надминал и най-оптимистичните очаквания, но медалът имаше и обратна страна. Нуждата от подобни организации в света след Студената война беше отрезвяващ факт от живота през двадесет и първи век. Хуан беше разбрал, че без поляризиращото въздействие на двете свръхсили регионалните сблъсъци и тероризмът щяха да се разпространят из целия свят. Да си в позицията да печелиш от конфликтите, стига да имаш право да избираш на коя от страните да помогнеш, беше едновременно благослов и проклятие, което измъчваше Кабрило през безсънните му нощи.

— Трябва да обвиняваш баба ми — каза Кабрило. — Тя можеше да разпъне един долар на цял километър и да й остане ресто. Мразех да й ходя на гости, защото винаги купуваше вчерашен хляб, за да спести няколко цента. Препичаше го, но пак се познаваше. А и няма нищо по гадно от печени филии с мортадела.

— Добре, в чест на баба ти ще кажа на Морис този път да купи лиможки порцелан — усмихна се Макс и бавно се върна на поста си.

Хали Касим се приближи към Хуан. Носеше джобен компютър. Лицето му беше смръщено, ъгълчетата на устата му провиснали, а с тях и мустакът му на артилерист.

— Председателю, Хрътката надуши това преди няколко минути. — Хрътката беше прякорът на всеотдайните антени, които прослушваха електронното пространство на стотици мили около кораба. Те бяха способни да засмукват както радиопредавания, така и шифровани разговори по мобилни телефони. На всяка половин секунда главният компютър на кораба пресяваше улова, опитвайки се да открие карфица разузнавателна информация в цялото това сено.

— Компютърът току-що разби кода. Бих го нарекъл ново поколение цивилен или среден военен шифър.

— Какъв е източникът? — заинтересува се Хуан и взе проблясващия компютър от своя експерт по комуникациите.

— Сателитен телефон, предаващ от височина дванадесет-тринадесет километра.

— Това означава или военен самолет, или частен — отбеляза Хуан. — Пътническите самолети рядко се издигат по-високо от десет-единадесет хиляди километра.

— И аз мисля така. За съжаление хванахме само началото на разговора. Хрътката спря да работи едновременно с радара, а когато отново се включи, самолетът вече беше извън нашия обсег.

Хуан прочете самотното изречение на глас: „… не толкова скоро. Мерик ще бъде в Дяволския оазис около четири сутринта“. Той го прочете втори път, но вече наум, и погледна към Хали, чието лице бе неподвижно като маска.