Читать «Пактът „Касандра“» онлайн - страница 13

„Само стигни дотук и си в безопасност.“

„Гълфстрийм“ чакаше в готовност на венецианското летище „Марко Поло“; на кея до Палацо Приджиони на Рио ди Палацо беше швартован бързоходен катер. Смит щеше да качи Данко на борда три минути след като го забележи. Час по-късно щяха да излетят.

„Къде си?“

Смит тъкмо понечи да отпие от кафето си, когато мярна нещо с периферното си зрение: едър мъж, присламчил се към опашката на туристическа група. Можеше да бъде един от туристите. Носеше непромокаемо найлоново яке и шапка за голф; гъстата брада и огромните слънчеви очила скриваха лицето му. Но в този човек имаше нещо необичайно.

Смит продължи да наблюдава и изведнъж го забеляза: леко накуцване с левия крак. Левият крак на Юрий Данко по рождение беше по-къс с около два сантиметра от десния. Дори специално изработената подметка на обувката не можеше напълно да скрие накуцването.

Смит се завъртя на стола си и нагласи вестника, така че да следи действията на Данко. Доста ловко използваше прикритието на туристите, беше се присламчил достатъчно близо, за да го помислят за част от групата, и същевременно стоеше дотолкова встрани, че да не привлича вниманието на гида.

Групата остави базиликата и тръгна към Палата на дожите. За по-малко от минута туристите стигнаха до външната редица от маси на „Кафе Флориан“. Неколцина се отделиха от групата и се отправиха към малкия снекбар, чийто вход беше до вратата на кафенето. Бъбрейки оживено, те минаха покрай масата на Смит. Той не помръдна. Вдигна поглед едва когато Данко се изравни с него.

— Столът е свободен.

Данко се обърна. Явно беше познал гласа му.

— Джон?

— Аз съм, Юрий. Хайде, сядай.

Руснакът се настани на стола. На лицето му се четеше смущение.

— Но господин Клайн… Теб ли изпрати? Да не би да работиш…

— Не тук, Юрий. Да, аз дойдох да те изтегля.

Данко поклати глава и махна на преминаващия сервитьор, за да си поръча кафе. Извади цигара и я запали. Въпреки брадата лицето на Данко беше съвсем измършавяло. Докато се мъчеше да запали цигарата си, ръцете му трепереха.

— Още не мога да повярвам, че те виждам…

— Юрий…

— Всичко е наред, Джон. Не ме проследиха. Чист съм — Данко се отпусна в стола си и се загледа в пианиста. — Страхотно, нали? Имам предвид музиката.

Смит се наведе напред.

— Добре ли си?

Данко кимна.

— Вече съм добре. Не ми беше лесно да стигна дотук, но…

Той прекъсна думите си, когато келнерът донесе кафето.

— В Югославия беше много трудно. Сърбите са параноици. Бях с украински паспорт, но въпреки това пак ме проверяваха много старателно.

Смит се бореше със стотиците въпроси, които напираха в главата му и се мъчеше да се съсредоточи върху следващата стъпка.

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш или да ми дадеш веднага?

Данко сякаш не го чу. Вниманието му бе приковано в двама карабинери — италианската милиция, които бавно се разхождаха сред туристите с провесени на гърдите автомати.

— Много полиция — промърмори той.

— Празник е — отговори Смит. — На празник винаги пускат допълнителни патрули. Юрий…

— Трябва да кажа нещо на господин Клайн, Джон — Данко се наклони през масата. — Това, което смятат да направят… не е за вярване. Това е лудост.